ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ. Виновникътъ
В. „Прѣпорецъ" отъ 18 февруарий 1908 год. (статия „19 февруарий 1901 год.")
Екзархътъ, Господинъ Господинъ Иосифъ, въ едно свое собственорѫчно писмо отъ 2/V 1902
I. Каква щѣше да бѫде ползата, ако бѣхме всички за руски протекторатъ?
II. Каква щѣше да бѫде ползата ако бѣхме били всички за независима Балгария
А. Военното настроение на кабинета Даневъ—Тодоровъ
Б. Арбитърътъ отлага и не иска да се произнесе съ злонамѣрена цѣль
В. Погромътъ е отдавна планиранъ
Г. Чуждия печатъ пише, че Русия произведе погрома
Д. Рускитѣ вѣстници пишатъ, че погрома е отъ Русия
Е. И чрѣзъ произнасянето на арбитра сѫщия погромъ щѣше да стане
Ж. Погрома не е отъ 16 юни, а — е отъ 18 юни 1913 г.
З. Наивностьта и слѣпото довѣрие създадоха погрома
И. Чрѣзъ погрома на България руската дипломация услужи на враговетѣ на славянството, но не на славяни
Погромътъ на България е прѣдсказанъ въ подробности прѣди 115 дни отъ датата 16 юни
Обяснение на наказанията (за Сърбия)
Какъ наказва законътъ на Провидѣнието? (за Ромѫния, за Гърция, за Русия)
Русия нѣма никога да вземе Цариградъ
Защо ще бѫде наказана Русия?
(Примѣръ какъ Богъ наказва - бѣжанцитѣ въ гр. Елена)
Вмѣсто прѣдговоръ,
Апелъ къмъ българския кародъ.
Стига сме жумели, народе. Да си отворимъ очитѣ и да погледнемъ. Ще видимъ, че фантома, който, поради жуменето ни, се прѣдставляваше въ нашето въображение и ни се чинеше, че е нашъ великъ покровитель, а пъкъ излиза, че той е виновника за погрома на България.
Тя, съ своето словѣсно млѣко на славянската писменность, откърми и матушката Русия.
Безъ българската култура, Русия неможеше да бѫде велика.
Въ замѣна на писменностьта и културата, които й даде България, Русия ни подари свободата. Станахме квитъ.
Императорътъ каза: „България ще се накаже". Наказа се.
Руската дипломация извърши погрома на България за да се изпълнятъ думитѣ на императора.
За тоя смъртенъ грѣхъ, ще бѫде наказана Русия съ страшенъ погромъ, много по-страшенъ отъ оня, който й се нанесе въ врѣме на руско-японската война.
За направения грѣхъ, за погрома на България, ще се отплати съ разгромяването, съ разпадането на великата руска империя.
Народе, да се помолимъ Богу, Той да й прости тоя грѣхъ. Нека й простимъ и ние.
Да не допустне Богъ изпълнението на приговорения вече разгромъ.
Отъ автора.
ПОГРОМА НА БЪЛГАРИЯ.
Виновникътъ.
1-во мото:
„Не трѣбва да си правимъ илюзии, и да се заблуждаваме самоволно: руситѣ, чрѣзъ назначаването на сърби владици въ Македония, мѣрятъ да посърбятъ българското население въ Македония, за да осуетятъ Св. Стефанска България.
(Екзархь Йосифь).
2-ро мото:
„Девицътъ" на руското правителство за намалението и ослабването на България за смѣтка уголѣмяването и засилването на Сърбия, се оформи окончателно въ държавна политика на руската империя, прѣзъ 1889 година".
(Митрополить Методий).
Въ номера 1219 на в. »Утро« отъ 17 юний 1914 година, въ една статия, подъ заглавие: »Екзарха и 16 юни«, се излага, че Негово Блаженство Екзархътъ, прѣдъ единъ отъ редакторитѣ на тоя вѣстникъ, се изказалъ, че 16 юни е катастрофална дата.
Негово Блаженство рекълъ: »Истината всѣки знае. Тя е ясна като бѣлъ день. Великитѣ национални интереси, обаче, диктуватъ, всичко това да се прѣтърпи и прѣмълчи съ небивалъ стоицизъмъ«.
Като изповѣдва, че истината, която е ясна като бѣлъ день, всѣки я знае; че всѣки, даже и бабитѣ въ България, — могатъ да я посочатъ и я посочватъ; но че, по диктовката на великитѣ национални интереси, трѣбва всичко това да се прѣтърпи и прѣмълчи съ небивалъ стоицизъмъ, като е така, защо тогава той да нарѣче 16 юни дата катастрофална за България?
Ако тая дата, по разбирането на Негово Блаженство бѣше била истинската причина за погрома на България, той щѣше, споредъ дадения отъ него съвѣтъ, »да я прѣмълчи съ небивалъ стоицизъмъ«.
Истинската причина на погрома той я прѣмълчава.
Като посочва на 16 юни, той не посочва тая дата като самата причина за нанесения погромъ на България.
Въ такъвъ случай, ако тая дата не е причинила погрома на България, се пита Негово Блаженство: »А какво е 16 юни? — И той отговаря: това е точката, която ще пръсне или по-скоро, която пръсна свѣтлината на България, както и на цѣлия свѣтъ«.
Но, на краятъ, Негово Блаженство не си устоя на думата. Той открива, кои сѫ ония които сѫ прѣдизвикали тая фатална дата. И той казва: »Народната маса е, която понесе всички мѫчнотии, прѣдизвикани отъ 16 юни, а ония, които прѣдизвикаха тая фатална дата, сѫ нашитѣ държавници и умни мѫже«.
Тѣзи държавници и умни мѫже, които визира Негово Блаженство, сѫ орѫдията на »дѣеца«, който планира, дерижира и извърши катастрофата.
Тоя дѣецъ е: руската дипломация.
Най-добрѣ, най-положително отъ всички българи знае Негово Блаженство, че погрома на България се дължи на тоя дѣецъ, на руското правителство.
Затова вика: »Мълчете, не думайте, че руското правителство е най-голѣмия врагъ на силна и велика България. Велики национални интереси диктуватъ това да се прѣмълчи съ небивалъ стоицизъмъ«.
Ние можемъ, сме свободни да винимъ за станалия погромъ орѫдията — »нашитѣ държавници и умни мѫже«,— които сѫ изъ нашата срѣда, а за »дѣеца« — руското правителство, което създаде тия орѫдия за своя потрѣба, за изпълнението на своя планъ — сгромолясването на България, и което продължава да рекрутира, съ всевъзможни срѣдства, и най-високостоящитѣ ни сановници отъ гражданското и църковното ни вѣдомства, трѣбва, за тоя »дѣецъ«, трѣбва да кютимъ, да си мълчимъ съ небивалъ стоицизъмъ. Само по тоя начинъ ние ще можемъ да придобиемъ благоволението му, да заслужимъ наградитѣ му и да се прѣдставимъ достойни и благонадѣждни негови послушници — органи.
Кой на ново се натоварилъ съ такава... мисия?
»Девизътъ« на руското правителство е билъ и е за намалението и изтощението на България. Тоестъ: България да не стане голѣма и да не бѫде силна.
Тоя »девизъ« на руското правителство не е вчерашенъ. Не е прѣдизвиканъ, нито създаденъ отъ 16 юни. Той е лѣгналъ като основенъ принципъ въ политиката на руското правителство.
Догма държавна на руската империя за осигуряване нейнитѣ най-сѫществени интереси е тоя »девизъ«.
За потвърѫдение на тая истина, ние ще изложимъ тукъ историята на тоя »девизъ«.
Всичко онова, което се излага тукъ по тая история, е извѣстно на Негово Блаженство.
Нашия църковенъ въпросъ е една история образувана отъ верига на обстоятелства които потвърѫдаватъ тая истина.
Борбата по църковния ни въпросъ бѣше борба противъ руската дипломация. Задъ нея се криеше гръцката патриаршия, националнитѣ — панеллинистически — интереси на която бѣха достойно защищавани и покровителствувани отъ славянска Русия.
Подѣлбата на рѫководителитѣ по църковния ни въпросъ на двѣ групи, на двѣ партии, на русофоби и русофили, показва тая истина, че имаше борба, »за« и »противъ« руската дипломация.
Русия настояваше да се образува една область на българската църква въ граници каквито ни опрѣдѣли патриаршията. Съ нейно благословение да се образува тая автономна църква.
Русофобитѣ бѣха националисти — либерали. Тѣ настояваха и работѣха да се добие правото щото въ крѫга на българската църковна область да влѣзатъ, като съставни части, всичкитѣ епархии въ турската империя, гдѣто българитѣ бѫдатъ въ множество. А русофилитѣ, консерватори, антинационалисти, но ортодоксални, защищаваха каузата на руската дипломация: да приемемъ само това, което ни дава патриаршията. Безъ нейно благословение нищо да не приемаме. Тѣ тогава бѣха слѣпи русофили, орѫдия послушни на руското правителство, каквито бѣха и сѫ и днешнитѣ — отъ освобождението насамъ — русофили, слѣпи орѫдия не на българската, а на руската кауза.
Първоначално руското правителство настояваше да се образува една българска църковна автономна область ограничена до Балкана, въ границитѣ на Мизия, Сѣверна България.
Сериозната съпротива, която съ неумолима жестокость упражняваше българския народъ, правеше руската дипломация да прибѣгне до маниера съ постепенното и неусетно отстѫпване.
Строптивостьта на българитѣ плашеше руската дипломация да не би съ нейното упорито постоянство да изгуби българитѣ отъ своето покровителство и влияние.
Руското правителство на църковната область гледаше като на бѫдащата политическа държава.
Русия бѣше за една малка България; за една политическа държавица до Балкана.
Отъ тамъ тя бѣше която най-много пречеше за разширението областьта на българската църква.
Боеше се да не би България, като стане велика и силна, пожелае да посѣгне на проливитѣ и на Цариградъ.
Това опасение не се криеше щателно.
Покойния графъ Игнатиевъ, руския тогава посланикъ въ Цариградъ, ме убѣждаваше, че въ нашъ интересъ е да възприемемъ образуването на църковна область до Балкана. Това ще бѫде съ благословението на патриаршията. Въ такъвъ случай, казваше, ще ни се даде възможность да образуваме отъ тая църковна область едно българско княжество. Послѣ, това княжество, да се грижи за разширението на своитѣ граници.
И тогава руската дипломация бѣше въ съюзъ съ гърцитѣ, за да се съкрати църковната область на България въ малъкъ обемъ, както и днесъ е въ съюзъ съ гърцитѣ, съ сърбитѣ и съ ромѫнитѣ противъ уголемяването на България.
Изразитель на възмущението на балгарския народъ отъ тая антибългарска политика на руското правителство, бѣше покойния Драганъ Цанковъ. Той, като добъръ патриотъ, опрѣдѣли отношението, политиката на българитѣ къмъ руската дипломация съ девизътъ: «не Ви щемъ ни меда, ни жилото»!
Българския народъ е православенъ. Това положение се използува отъ Русия. Тя — покровителка на православнитѣ. Отъ тамъ правото на нейното пакостно вмѣшателство въ нашитѣ национални работи.
За да се образува една пропасть между Русия и България, за да нѣма право и да неможе тя да се мѣси въ нашитѣ национални въпроси, мѣсене въ врѣда уголѣмяването
на България, той, дѣдо Цанковъ, употрѣби като най-радикално срѣдство, прогласяването на «унията». Руситѣ, уплашени отъ тоя жестъ, станаха по-отстѫпчиви.
Сѫщото стана и съ схизмата. Патриаршията прогласи схизмата не за българитѣ, а за Русия. Съ това кроеше да застави Русия да дѣйствува за намалението, за ограничението на българската църква.
Българскитѣ националисти използуваха схизмата за разширение границитѣ на българската църква, за уголѣмяването на България. На основание на схизмата, българската църква добиваше правото да изпраща владици тамъ, гдѣто мисли, че има право.
Отъ прогласяването на схизмата се добиха противоположни резултати за патриаршията и за руската дипломация.
Поради това става ясна причината, поради която руската дипломация така настойчиво е дѣйствувала за вдигането на схизмата. Всички нейни многоразлични опити, правени въ разни врѣмена, знае отъ близо Негово Блаженство, за да нѣма нужда да се излагатъ тукъ.
Значи, настояването на руската дипломация за помирението ни съ патриаршията и вдигането на схизмата, цѣлеше ограничението на църковната область, слѣдователно и на политическата.
Помирението и вдигането на схизмата прѣдполагаше необходимото условие: да отстѫпимъ на патриаршията всичкитѣ ония епархии върху които тя имаше претенции.
Цѣльта на руската дипломация бѣше: да бѫде България малка, ограничена до Балкана.
Тази цѣль се изрази въ »Реихщатското« съглашение, споредъ което Австро-Унгария да вземе Босна и Херциговина, а Русия — България до Балкана.
Договорътъ за образуването на велика »Св. Стефанска България« има история.
Между »девизътъ« на руската дипломация за образуването на малка България до Балкана, и образуването на Св. Стефанска — Велика България, има противорѣчие.
Историята на Св. Стефанския договоръ обяснява това противорѣчие.
Въ врѣме на руско-турската война, азъ бѣхъ се установилъ въ Търново.
Тогава главната квартира бѣше въ с. Студена.
Руски генерали, високостоящи, увѣряваха, че българско княжество ще се образува само до Балкана. Ние не давахме вѣра на тия увѣрения.
Покойния князъ Черкаски бѣше главния управитель по администрацията на новоосвобождаванитѣ области. Казначей му бѣше покойния Теодръ Бурмовъ. Единъ день обадихъ на послѣдния, че възнамѣрявамъ да се заселя въ нѣкой отъ търновскитѣ монастири, до като рускитѣ войски освободятъ Южна България. Имахъ на разположението си пълномощно писмо отъ покойния Пловдивски Митрополитъ Панарета — съ което ме назначаваше за управляющъ на Пловдивската епархия. Това пълномощно ми го донесе плѣменникътъ му Христаки Мишайковъ.
Получихъ отъ покойния Бурмова писмо, съ което, като ми обаждаше, че е докладвалъ за мене на княза, канеше ме да замина незабавно за Студена и да се прѣдставя на княза по негово искане. Отидохъ. Прѣдставихъ му се. Покойния князъ имаше обичай само да пита: »скажите, по жалоста«. Разпита ме подробно за общинското ни и църковно устройство, за владицитѣ, за църквитѣ и прочее. Случи се, за всичко каквото ме питаше, да му отговарямъ съ потрѣбнитѣ обяснения. Направи му отрядно впечатление. За по-важнитѣ въпроси му оставяхъ писменни изложения, по негово искане. До обѣдъ питанета, а подиръ обѣдъ — пишене изложенията. Това се продължи нѣколко дни. Той ме назначи на служба членъ на комисията въ г. Търново за «призрѣние бѣглецовъ», съ мѣсечна заплата 20 полуимпериала. Пръвъ пѫть получихъ заплата. До тогава работяхме денонощно само за хлѣба: чиракувахме. Князъ Черкаски ми даде прѣпорѫчително писмо до Търновския губернаторъ. Между другото въ това писмо бѣше казано, че, когато ще се урежда България, ще имъ бѫда полезенъ и по църковното и по гражданското вѣдомства.
Сбогувахме се. Заминавамъ си.
Врѣменно назначенъ за свещенникъ на с. Студена бѣше свещенникъ Първанъ послѣ — Архимандритъ Софроний.
Рекохме да направимъ визита на императорския свещенникъ. Посѣтихме го. Благообразенъ старецъ, светия. Утро — вечерь царьтъ съ него си пиеше чаятъ. Отиваше да го зема и отвежда царска каляска.
»Молете се на Бога«, ни рѣче стария Батушка. »Вашето Отечечество, България, се намира въ голѣма опасность", добави уплашенъ старецътъ. Той ни обади, че императорътъ билъ въ намѣрение да прѣдложи на Турция примирие, съ прѣдложение да се освободи България до Балкана. Въ тия граници да се образува българско княжество.
Обясни старецътъ, че императорътъ билъ много нажаленъ отъ загубитѣ които прѣтърпѣли неговитѣ войски въ биткитѣ при Плѣвенъ.
Царьтъ намѣрилъ, че българскиятъ народъ незаслужвалъ такива голѣми жертви. Билъ: а) нерелигиозенъ, неходилъ въ църква и по праздницитѣ. б) Несъзнателенъ, неуцѣнявалъ жертвата която се прави за него съ войната. Когато лица отъ властьта отидатъ въ нѣкое село да поискатъ съдѣйствие на селянитѣ да помогнатъ съ нѣщо, съ своя добитъкъ, тѣ, селянитѣ, всички се разбѣгвали и се изпокривали. в) Спекулативенъ, като мислилъ, че това не е война, а — единъ панаиръ, та скокнали всички за печалба, надигнали до неимовѣрна висота цѣнитѣ на всичко: и на провизии и на фуражъ за да оплѣнятъ рускитѣ войници. Изказахме ужасътъ си и мисъльта, че въ такъвъ случай, ако се не освободи южна България (Румелия), войната ще бѫде нещастна за България. Кланетата станаха въ Румелия. Неосвободена Румелия и Македония, България раздѣлена и разнебитена, ще стане по-нещастна отъ колкото бѣше прѣди войната.
Оставихме стареца. Отидохме си. Гдѣ да се дена? Угрозата на опасностьта създаде въ мене нуждата да скроя единъ планъ за прѣдовращение на лошия замисъль.
Рѣшихъ да приложа незабавно въ изпълнение скроения планъ.
Повърнахъ се при князъ Черкаски. Остана смаянъ. Казахъ му, че не намѣрихъ прѣвозно срѣдство, та остана да отпѫтувамъ за другия день.
Казахъ му, че като размишлявахъ за питанета които ми задаваше, ми се прѣдставиха за необяснени нѣкои явления отъ живота на българския народъ, които, по видимому, прѣдставляватъ недобри чърти, но които само прикриватъ добритѣ страни на българския народъ. Повърнахъ се, казахъ му, за да ви обясня тия явления. — „Ну, скажите, пу жалоста".
Разправихъ по първия пунктъ, че българския народъ, на пръвъ погледъ, прѣдставлява, че е нерелигиозенъ: непосѣщава църквитѣ. „Да, да, это вѣрно", добави князътъ.
Фактъ е, подзехъ, че българския народъ, оставенъ подъ режима и произвола на мюсюлманството, въ разстояние на редъ вѣкове запази своята праотеческа вѣра. Тоя фактъ похазва, че въ тоя народъ религиозното чувство е дълбоко закоренено, та притежава условията за едно бѫдаще развитие. Тоя народъ бѣше подпадналъ подъ власть на едно чуждо иноязично духовенство. Нито той разбираше язика му, нито това неговия. Гръцкитѣ владици обикновенно рѫкополагаха за свещенници невѣжи хора. И нѣмаше подготвени. На послѣдне врѣме, като разбраха, че ще бѫдатъ принудени да напуснатъ епархиитѣ си въ България, рѫкополагаха, за по-голѣмо възмездие, съвършенно невѣжи свещенници, които неможаха да знаятъ службата, реда — колко да се продължи службата, нито пъкъ да четатъ и пѣятъ. Най-религиозния човѣкъ неможе да устои да дочака свършването на една служба, която съ всичко възмущава духътъ. Изпратете, казахъ на княза, най-религиозни руски войници въ една отъ селскитѣ църкви, съ задължение да устоятъ на службата, отъ начало и до отпуска, и ще видите, че нѣма да устоятъ до край и че още единъ пѫть не ще посмѣятъ да отидатъ и се черкуватъ на такава служба. Това незначи, че тѣ не сѫ религиозни. По сѫщитѣ тия причини и нашитѣ селяни непосѣщаватъ църквитѣ. „Ну да, оченъ харошо. Продължайте, по жалуста".
По втория пунктъ: Криенето отъ властитѣ. Никога, въ течение на вѣкове, не се случвало щото властно лице, било отъ църковно, било отъ гражданско или военно вѣдомства, да дойде въ селото и да не послѣдватъ — отъ дохождането му — неизброими нещастия за селянитѣ. Това положение създало у селянитѣ инстинктътъ на самосъхранение, изразено въ разпръсване и бѣгство на селянитѣ при появата въ селото на властно лице. Въ доказателство приведохъ му факта, че когато обикаляхъ селата въ Пловдивската Епархия съ мисионерска мисия, при появяването ми въ селото, селянитѣ се разпръсваха, всички се изпокриваха, но когато се увѣриха, че отивамъ само за тѣхна полза, толкова се указаха питоми, че ме чакаха съ нетърпѣние, даже съ женитѣ и дѣцата си.
Отъ село до село ме придружаваха тълпи отъ множество народъ.
По третия пунктъ, по експлоатацията обяснихъ, че народътъ прѣдчувствуваше, че Русия ще воюва съ Турция за освобождението на България. За това всичкитѣ сѣмейства приготовляваха провизии съ цѣль да посрѣщатъ рускитѣ войски и ги гощаватъ, даромъ.
На експлоатацията ги научиха вашитѣ хора, интендантитѣ, казахъ на княза. Му приведохъ нѣкои примѣри, като слѣдующитѣ: Въ гр. Свищовъ единъ генералъ слѣзалъ да прѣнощува въ домътъ на единъ гражданинъ. Хазайнътъ, каквото ималъ свое, давалъ за угощението на генерала, а каквото недостигало, земалъ отъ комшиитѣ, които давали всичко, каквото би потрѣбвало, даромъ, разбира се. На отиване човѣкътъ на генерала, натоваренъ да завежда съ разноскитѣ, поискалъ смѣтка отъ хазайна. Послѣдния обадилъ, че всичко разнесено е даромъ». А, това е невъзможно; нищо даромъ не се дава; военно врѣме е: «можи да бѫдите препратени въ Сибиръ», извикалъ интенданта. И заставилъ хазайна да нареди смѣтка въ подробности. Кокошката хазайна пише 2 гроша, а интенданта го заставлява да я напише една рубла; яйцето отъ петь пари — на грошъ и пр. Послѣ заставлява хазайна да подпише смѣтката, нъ безъ да получи нѣщо послѣдния.
Лѣсковчане подариха на войската по нѣколко стотини кила ячменъ, жито и др. провизии — фуражь. Интендантитѣ заставиха ги да пишатъ квитанция въ която цѣната на ячмена отъ 20 гроша, заставили ги да я напишатъ 60 гроша. Българитѣ не сѫ прости. Тѣ разбраха, че за всичко се плаща скѫпо, но че всичко влиза въ джобоветѣ на частни лица, на интенданти и на разни евреи, предприемачи. »Та за това Българитѣ се придържатъ до цѣнитѣ, които имъ показаха вашитѣ хора и пр. и пр.«
Като изслуша това изложение, князь Черкаски достигна до крайно разтревожено нетърпѣние. Незнаите, отецъ, каза той, че това обяснение ви е внушено отъ провидението за спасението на вашето отечество. Незнаете, че прокарваме сега критическа минута за сѫдбата на България. Незабавно, тутакси още сега изложете ми, подъ формата на рапортъ, всичкитѣ тия обяснения. Надѣясе на Бога, рече, че тия обяснения ще послужатъ за спасението на България.
Рапорта се написа. Въ мое присѫтствие тутакси се повика отъ княза покойния Теодоръ Бурмовъ. Прѣдаде му се рапорта съ порѫчката немедленно да го прѣведе на руски и да се направи потрѣбното за надлѣжно докладване на Височайши адресъ.
Несъмнѣно би прѣдставенъ на императора и би отстранена мисъльта за прѣкратяване на войната.
Прѣзъ 1901 год., когато цанковиститѣ бѣха на власть (Даневия кабинетъ), пиша едно изложение до г-на Александъръ Людскановъ, мой старъ приятель, съ дата 22 априлъ 1901 година.
Тѣ минаваха, както и днесъ минаватъ за крайни русофили. Съ това се гордѣеха, и днесъ се хвалятъ.
Като излагамъ, въ рѣченото свое писмо до него, че въ днешно, тѣхно врѣме, България губи физиономията си на православна държава; че само името още й остава; че православието е опозорено въ България: православната вѣра и нейното духовенство не сѫ били така обругани въ турско врѣме и отъ турцитѣ, както днесъ въ българско врѣме и отъ самитѣ българи.
Казано му бѣше, че »вѣрата на българския народъ е отъ основание подкопана отъ самата държава. Въ висшето училище, въ педагогическитѣ училища и въ гимназиитѣ се възпитаватъ „безбожници". Учителитѣ, излѣзнали отъ тия училища, по градоветѣ и селата развращаватъ и ученици и народъ — въ безбожието. Министерството на Просвѣщението защищава и поддържа учителитѣ безбожници. Прокуроритѣ, мнозината отъ сѫдиитѣ, даже и въ касацията защищаватъ и се застѫпватъ, противозаконно, за безбожницитѣ, за ругателитѣ на вѣрата и позорителитѣ на духовенството. Правителствата, за една паница леща, т. е. за да придобие на страната на своята партия единъ ничтожникъ, единъ келешинъ партизанинъ, или единъ социалистъ, готови сѫ, за негова угода, да пожертвуватъ съ най-сѫщественнитѣ интереси на православието. Такава ли е волята на Русия, която освободи православна България? Има ли у васъ, г-нъ Людскановъ, истинско русофилство? Недѣйте се лъга: у враговетѣ на православието неможе да има истинско русофилство".
По поводъ на това положение, написахъ до г-на Людскановъ въпросното писмо отъ 22 априлъ 1901 год., въ което
се излага събитието въ с. Студена съ изложението до княза Черкаски.
Прѣписъ отъ това писмо изпратихъ до всичкитѣ министри отъ Даневия кабинетъ. Единъ отъ тогавашнитѣ прѣписи се е запазилъ. Изпращамъ го на Негово Блаженство Екзарха.
Тогава, когато се написа това писмо (22 априлъ 1901 г.) и се изпрати прѣписъ отъ него и до г-нъ Д-ръ Ст. Даневъ, бѣше живъ Теодоръ Бурмовъ, живъ свидѣтель на събитието което описвамъ, че е станало въ с. Студена. Той бѣше дѣдо на г-на Д-ръ Даневъ.
Нѣма съмнѣние, че сѫ се увѣрили отъ него за истинностьта на разказа ми.
Увѣряваха ни генерали, че прѣдполагаемата мѣрка да се ограничи войната до Балкана, била съгласно Реихщадското съглашение — да се освободи България до Балкана за въ полза на Русия, като компенсация за Босна и Херцеговина.
Военнитѣ бѣха за освобождението на цѣлокупния български народъ. Недопускаха и мисъль за прѣкратяването на войната за освобождението на България до Балкана.
Като се прѣмахна претексътъ за неблагонадежностьта на българския народъ, се продължи войната.
Дойдохме въ Одринъ. Тамъ първоначално се водѣха прѣговоритѣ за сключването на мирътъ.
Стана извѣстно, че българското княжество ще се образува до Балкана. Вдигнахме голѣма врѣва. Офицеритѣ се разтревожиха. Единъ протестъ, покритъ съ хиляди подписи, се поднесе на графъ Игнатиевъ, главния рѫководитель по водене прѣговоритѣ за мирътъ. Тоя протестъ бѣше написанъ отъ покойния дѣдо П. Славейковъ. При написването му присѫтствувахме въ квартирата му. Въодушевлението бѣше, по обичаю, подкрѣпено съ малко винце.
Чрѣзъ руския пловдивски консулъ, българина Найденъ Геровъ, бидохме съ свещенника Г. Тилевъ повикани отъ графъ Н. Игнатиевъ.
Той ни посъвѣтва съ молба да не бунтуваме офицерството.
Каквото е възможно, ще стане. Заяви му се, че безъ Румелия (южна България) и безъ Македония, едно княжество до Балкана не го щемъ. Една църковна (религиозна общинска) область е прѣдпочтителна за интереситѣ на българския
народъ, отъ колкото едно княжество до Балкана, което ще раздѣли и разнебити българския народъ.
Добрѣ, да уредимъ щото въ договорътъ да се каже, че се урежда една българска държава съ всичкитѣ области населени отъ българитѣ. Но, надали ще се осѫществи.
Прокарала се Румелия — южна България, но Македония останала вънъ, незачислена, въ новообразуваната българска държава.
Възбудихме пакъ ново движение. Генерали, офицери се разшаваха, развълнувани. Чрѣзъ сѫщия консулъ, пакъ бидохме повикани отъ графа. Ни показа хартата. Цариградската конференция бѣше опрѣдѣлила границитѣ на една автономна България. Нѣщо повече отъ тия граници влизаше въ границитѣ на новообразуваната политическа българска държава. Само гр. Солунъ оставаше вънъ, като оазисъ.
Дойдохме въ Св. Стефано. Една зарань ни повикаха въ канцеларията. На стѣната бѣше окачена харта съ границитѣ на Св. Стефанска България. Чиновницитѣ се натрупаха и ни питаха: „Ха, сега, вижте, доволни ли сте"? Съ голѣмо любопитство чакаха отговорътъ ни. Прѣдчувствието ни отговори: „не харошо — много е"; влизаше въ границитѣ и Корча. Страхъ ме бѣше, че като почнатъ да рѣжатъ, ще изрѣжатъ и сѫщественното. И така стана.
Питахме: защо рускитѣ войски не отидоха да окупиратъ Македония? Прѣпятствие нѣмаше. Турскитѣ войски бѣха напуснали тая страна.
Увѣренията на нѣкои генерали, че българско княжество, споредъ Реихщагското съглашение, ще се образува до Балкана, обясняваха причината защо не се окупира отъ рускитѣ войски и Македония.
Явно ставаше, че Св. Стефанска България бѣше образувана велика на „книга". Бѣше голѣма за да имаше какво да се отстѫпва, какво да се отрѣзва.
Тогава, когато се огласи договорътъ за Св. Стефанска България, австро-унгарския посланникъ бѣ казалъ на Негово Блаженство Екзарха, Господина г-на Иосифа, че новообразуваната съ Св. Стефанския договоръ държава е — за Русия. И прибавилъ, че такава една обширна область, каквато бѣше начъртаната Св. Стефанска България, не е съгласно съ Реихщагското сьглашение: Австро-Унгария нѣма да даде толкова
много на Русия. Споредъ Реихщадското съглашение, ще се образува Българско княжество само до Балкана. И така стана.
Огласи се, че въ Берлинъ ще се свика конгресъ, да прѣустрои Св. Стефанския договоръ. Знаехме, че Св. Стефанска България въ Берлинъ ще бѫде окастрена.
Избраха се 70 прѣдставители съ мисия да поднесатъ въ Св. Стефано, на Николай Николаевичъ, главнокомандующия, единъ адресъ отъ българския народъ до царя освободителя — благодарность за освобождението на България и за образуването на велика Св. Стефанска България.
Единъ отъ тия прѣдставители бѣхъ и азъ. Говорихъ убѣдително на прѣдставителитѣ, че тая България, за която поднасяме адресъ, нѣма да я бѫде. Въ Берлинъ ще я разпокѫсатъ. Споредъ „Реихщадското" съглашение княжеството ще бѫде образувано до Балкана. И това, въ замѣна и компенсация за Босна и Херцеговина, които ще вземе Австро-Унгария, ще бѫде подъ протекторатътъ руски, като руска губерния, или като Финландия.
Европейскитѣ сили — по заблуждение — мислятъ, че ние българитѣ, не сме състоятеленъ народъ за политическа независимость. Се мисли, че цѣла Св. Стефанска България се планира да се обсеби отъ Русия. За това ще я рѣжатъ. Нѣма да оставятъ толкова много на Русия.
Ние, българитѣ, трѣбва да изпратимъ въ Берлинъ пълномощна делегация. Да заявимъ на силитѣ, чрѣзъ наши пълномощни прѣдставители, че ние българитѣ и подъ турския режимъ се радвахме на общинска автономия и че сме ревнители за независимъ политически животъ.
Въ Одринъ, гдѣто се държаха нѣколко засѣдания по адреса, не щѣха и да чуятъ прѣдставителитѣ по въпроса за изпращане делегация въ Берлинъ. „Русия ни освободила: тя ще ни защищава и въ Берлинъ", бѣха възраженията имъ.
Въ Св. Стефано много се помлчихъ да убѣдя нѣкои и други отъ прѣдставителитѣ. Съ една група рѣшихме да направимъ едно засѣдание за разискване по въпроса. Трѣбваше засѣданието да стане въ свободна територия — въ Турция, въ с. Макри-Кьой. Останаха неубѣдени. Опиянението и заслѣплението бѣше голѣмо, непрѣодолимо.
„Не трѣбва да се бъркаме въ политиката. Русия ни освободила: тя ще ни защити и въ Берлинъ, на конгреса". Това бѣха извиненията имъ.
Отцѣпиха се само нѣколцина, между които бѣше покойния Димитръ Грековъ. Направихме събрание въ Цариградъ, на Пера, въ голѣмия хотелъ „Византионъ".
Рѣши се: 1) Да се изпрати едно лице въ Македония, да подпише въ едно пълномощно всичкитѣ общини въ Македония;
2) Да се устрои подписването на едно пълномощно отъ Пловдивскитѣ нотабили;
3) Да съставя една статистика за българитѣ отъ Одринския вилаетъ.
За Македония изпратихъ покойния Петра Шапкаровъ. Той, подъ формата продавачъ на бои, успѣлъ да подпише всичкитѣ общини. Велешката задържала пълномощното, като се задължила, за по-голѣма гаранция, да го изпрати съ специално, дозѣрено лице, съ търговеца Иванъ Весовъ. Той, послѣдния, като дошелъ въ Цариградъ, занесълъ „пълномощното" въ руското посолство и го оставилъ тамъ — на сигурно мѣсто! Пропаднало.
Въ Пловдивъ, въ общо събрание, успѣхме да убѣдимъ първенцитѣ: и тѣ подписаха пълномощното. Тогавашниятъ кметъ, Г. К. Пѣевъ нерачи да подпише. Тази постѫпка той считаше като дѣйствие противъ Русия. Трѣбваше да замина за Цариградъ за да санкционираше подписитѣ Негово Блаженство Екзархътъ.
Покойния Пловдивски Митрополитъ Панаретъ ме задържа.
Той настояваше да подпише пълномощното непрѣменно и кмета Пѣевъ. На другия день зараньта повика въ Митрополията кмета. Послѣдния не рачи да подпише. Се разсърди. Побѣгна. Тръгнахъ да замина за Цариградъ. Щомъ доближихъ до станцията, тренътъ тръгна и замина. Останахъ. Лошъ знакъ. Тази работа е развалена, рѣкохъ си. Връщамъ се въ Митрополията, гдѣто бѣхъ протосингелъ.
Въ дворътъ на Митрополията ме застигна вицегубернаторътъ Ивановъ (кишеневецътъ). Разтревоженъ ме запита: „какво правите"? Кметътъ Пѣевъ ви наклѣветилъ на генералъ-губернатора Столипина, че сте правили заговоръ противъ руската държава. Разправихъ му работата. Дадохъ му да прочете подписаното пълномощно". Това трѣбваше да направите", рѣче той. „Само по тоя начинъ би могло да се прѣдупрѣди раздроблението на България. Но сега, добави, оставете
се. Подиръ направения доносъ, ако мръднете, всички ще отидете въ Сибиръ, на заточение".
Бѣхъ уморенъ и разнебитенъ. Десетина пѫти ходихъ въ Цариградъ да убѣждавамъ Екзарха да санкционира едно пълномощно за делегация въ Берлинъ. Да изповѣдаме истината. Тогава бѣше Екзархъ Негово Блаженство г-нъ Иосифъ. Когато се рѣшаваше сѫдбата на българския народъ, и тогава той си седѣше на катедрата спокоенъ и индиферентенъ. Дим. Грековъ му бѣше колега по университетъ въ Парижъ. Единъ день седѣха двамата заедно въ салона на Екзархията. Прѣдставихъ се. Бѣхъ отчаенъ и възмутенъ. На крака държахъ кратка рѣчь: „Ваше Блаженство, днесъ, българския народъ, подъ влиянието на освободителната война, е пиянъ. Не е въ състояние да узнае какъвъ кюлафъ му се крои: да бѫде разпокѫсано отечеството му въ Берлинъ. Вие, неговия пастиръ, вънъ отъ отечеството, сте трѣзвенъ: знаете какво се крои за раздроблението на България, и знаете още какво трѣбва да се направи за да се прѣдотврати злото. Но, нищо не правите, нищо не прѣдприемате: стоите си спокоенъ и индиферентенъ. Като се раздѣли България на нѣколко парчета политически, какво ще ви бѫде положението въ църковно отношение? Поне за това не размишлявате ли и не вземате мѣрки"? Обиденъ че му говорихъ по тоя начинъ прѣдъ Грекова, каза: „какво мога да направя азъ тука самичъкъ? Какво искате да направя"? — „Да санкционирате едно пълномощно". — „Добрѣ, каза. Донесете го и ще го подпиша".
Пѣевъ, като българинъ, казахме, че чрѣзъ своя доносъ, осуети планътъ.
Вицегубернаторътъ Ивановъ, добъръ българинъ, ни ограничи да не мърдаме за да не отидемъ въ Сибиръ.
Махнахъ съ рѫка, и рѣкохъ: тоя инакъ добъръ народъ, съ своето слѣпо довѣрие и овчедушие, има много да страда, до като се прѣроди и си отвори очитѣ. И днесъ, подиръ погрома, отъ овчедушие на слѣпо русофилство, като пияни пострадахме, страдаме и още много има да страдаме. Овчедушието царува въ България.
Единъ хитрецъ рекълъ, не народътъ, а днесъ първенцитѣ народни, рѫководителитѣ по църковно и гражданско вѣдомства, които сѫ обладани отъ манията на идиотско русофилство, сѫ толкова много и така изобилно никнатъ, щото съ коса да ги косишь, не се докосватъ!
Тѣ, навѣрно, споредъ своя инстинктъ, трѣбва да сѫ потомци на богомилитѣ, които послужиха за орѫдия на турцитѣ да прѣвзематъ България безъ война. Безъ да служатъ на чужда кауза, тѣ немогатъ да се мѣнятъ.
Майка България ги е родила. Тѣ сѫ наши. И ние сме отъ тоя родъ и народъ.
Да си дойдемъ на прѣдмета.
На конгреса въ Берлинъ се имаше прѣдъ видъ Реихщадското съглашение между Русия и Австро-Унгария.
Областитѣ Босна и Херцеговина бѣха урѣчени за дѣлъ на Австро-Унгария. Конгресътъ рѣши тия области да се окупиратъ отъ послѣднята — безсрочно, т. е. „на всегда".
Когато на конгреса въ Берлинъ кроеха границитѣ на българското княжество, мислѣха колко да се даде на Русия.
Опрѣдѣлиха да се даде толкова, колкото е било уговорено въ „Реихщадското" съглашение.
Австро-Унгария сполучи да си вземе своя дѣлъ, паятъ: Босна и Херцеговина. Русия не можа да вземе нищо.
Излѣзе, че България, за руската дипломация, се явява като изтървана руска губерния.
Въ врѣме на Априлското възстание, прѣди да настѫпѣше руско-турската война, ако се попиташе българския народъ чрѣзъ плебисцитъ: „желае ли да го освободи Русия отъ турското робство, но подъ условието, България, освободена, да бѫде присъединена на руската империя, като автономна губерния или съ автономнитѣ права на Финландия"?
Вѣрно е, че българския народъ, който казваше: „турчинътъ да не бѫде, та ако иска, и циганинъ да е", щѣше съ благодарность да приеме прѣдложението — да се освободи България съ условието да бѫде присъединена на Русия.
Рѣшението на Русия да освободи България съ умисъль да я присъедини на руската империя, не прѣдставляваше тогава прѣстѫпна мисъль за интереситѣ на българитѣ, споредъ тѣхното тогавашно робско положение.
Ето за това планътъ на руската дипломация е билъ и е — да се повърне България въ нормалното си положение, споредъ първоначалния планъ: да си стане руска губерния.
Първия князъ, Александъръ Батембергъ, руски човѣкъ, пожела да бѫде независимъ князъ на независима държава.
Той се показа неблагонадежденъ за изпълнението на руския планъ за присъединението на България — подъ руски протекторатъ.
Съединението на Източна Румелия съ България порази руската дипломация. Тоя жестъ осуетяваше планътъ за присъединението на България съгласно „Реихщадското" съглашение. Уголѣмяването на България оправдаваше опасенията на руското правителство да не би се отвори апетитъ на България и пожелае единъ день и посѣгне да тури рѫка на проливитѣ и на Цариградъ. Упорито настоя да не признава това съединение на Източна Румелия съ България.
Сърбия ни отвори война. Търсѣше компенсация за измѣстеното равновѣсие: да вземе отъ България толкова, колкото послѣдната взе отъ Източна Румелия. Мислѣхме тогава, че Сърбия бѣше подбудена отъ Австро-Унгария. Послѣ се указа, че и Русия имала пръстъ. Щомъ се отвори войната, Русия си повика офицеритѣ и ги оттегли отъ нашата армия. Желанието на Русия да бѫдемъ побѣдени и ограбени отъ Сърбия, стана явно: само слѣпитѣ русофили неможеха или, по-скоро, нежелаеха да го видятъ.
Богъ закрили България. Сърбитѣ неуспѣха. Руския планъ — за ограбването, за намалението на България — не успѣ.
И съпротивлението на руското правителство за признаване на Съединението нѣма успѣхъ.
Европейскитѣ сили се сѣпнаха. Отъ побѣдата, която нанесоха българитѣ на сърбитѣ, тѣ разбраха, че българския народъ се въодушевлява отъ чувството на независимостьта, че той е въ състояние да пази тая независимость, слѣдователно заслужва да му се признае и гарантира тая независимость чрѣзъ признаването на Съединението.
Първа Англия се постара да поправи станалата погрѣшка въ Берлинъ. Ней се дължи санкционирането на станалото Съединение.
Несполуката на Русия въ съпротивлението й за Съединението и неуспѣха на сърбитѣ въ войната, осуетиха нейния планъ за намалението на България. Ожесточи се. На кого да си отмъсти за да си оттуши? — На княза.
Князъ Александръ Батембергъ, въ своето стрѣмление за независимость, излѣзе неблагонадежденъ за изпълнението планътъ за присъединението на България къмъ Русия. За рускитѣ
планове той се показа вѣроломенъ. А за България? — самоотверженъ поборникъ за независимостьта на България, идеаленъ, скроменъ, демократиченъ князъ — безъ „личенъ режимъ", — мѫченикъ за своето ново отечество — България.
За това и се устрои неговото изпѫждане отъ България.
Попитали една опустошена гора: „Отъ кого пострада? — Отъ себе си", рекла. „Ако не бѣше дърѫката (сапътъ) на секирата, взетъ отъ мене, топорътъ на секирата, неможеше да ми направи нищо".
Русия изпѫди княза Батемберга отъ България. Но орѫдията, чрѣзъ които го изпѫди, бѣха взети отъ насъ, отъ българитѣ.
Една Прилѣпска пословица казва: „ако гяуринътъ не хапне нечисто, турчинътъ не яде халва". Тоестъ: ако христианина не стане шпионинъ, или ако той не направи прѣдателство, турчинътъ неможе да направи зло на христианина.
Ако не бѣше взета отъ насъ сопата — орѫдията, гяуритѣ, руското правителство нѣмаше да яде халва, не можеше да изпѫди княза.
Великия грѣхъ на България се извърши. Изпѫдихме добрия князъ, мѫченика за благото на България, изпѫдихме го ние, като гяури (прѣдатели), по внушение на Русия.
Цѣльта се обнаружи. Русия побърза да изпрати въ България своя комисарь, като генералъ-губернаторъ на Задунайска губерния. Това е фактъ.
Покойния Стефанъ Стамболовъ издигна високо знамето на независимостьта и отсѣче: „долу рѫцѣтѣ".
Той изпѫди комисарьтъ. Спаси Българията. Ако не бѣше билъ Стамболовъ, днесъ България шѣше да си бѫде спокойна, като руска задунайска губерния. Много съжеляватъ гяуритѣ — слѣпитѣ русофили, какъ се оттърва България!! Противъ волята на Русия се избра за князъ на България Фердинандъ.
Той, съ амбицията за величие, билъ извѣстенъ на руската дипломация, като опасенъ за нейнитѣ планове.
Устроя се кроежъ и за неговото изпѫждане. Привеждането въ изпълнение на тоя планъ се възложи пакъ на „гяури" — слѣпи орѫдия.
Неговото закрѣпване на трона на българскитѣ царе, не отчая руската дипломация да употрѣби всевъзможни срѣдства за неговото пропѫждане отъ България.
Погромътъ на България имаше за цѣль изпълнението на тоя планъ — изпѫждането на нашия царь.
Русия се възмущава, че въ България имало „личенъ режимъ". На това рѫкоплѣскатъ и нашитѣ — опиянени отъ егоизмъ — крайни елементи.
„Българи, вижте, какво е това? Търпи ли се тоя „личенъ режимъ", викатъ отъ Русия. „Да ви изпратимъ ние отъ тукъ комисарь, безъ личенъ режимъ, да ви управлява: това заслужавате, бе „гяури ?
Угрозата за руската дипломация идѣше отъ разширението областьта на българската държава. Това увеличение на България създаваше мисъльта, че България, така увеличена, въ границитѣ на Св. Стефанска България, ще поиска единъ день да се появи на Мряморно море и да поиска и Цариградъ. Обстоятелствата доказаха, че тоя страхъ не билъ проста илюзия. Защото излѣзохме на Мряморно море и помислихме и за Цариградъ, за това ни взеха и Добруджа и Македония, бидохме изпѫдени отъ Източна Тракия и останахме сгромолясани: поругани, унизени и оплюени.
Тая мисъль, че България ще иска единъ день да обладава и Цариградъ, се прѣдносеше въ грижитѣ на руското правителство още прѣди разрѣшението на църковния въпросъ.
Единъ пѫть въ защита на каузата ни, когато настоявахме, че границитѣ на българската църква трѣбва да се простиратъ до тамъ, до гдѣто българския народъ е въ множество, графъ Игнатиевъ, тогава посланникъ въ Цариградъ, възразяваше: „Въ такъвъ случай, казваше, вие искате цѣлия Балкански полуостровъ". Защо не, казахме, ако е населенъ отъ българи. „Ще искате, рѣче, тогава и столицата му — Цариградъ". „Ние, българитѣ нито имаме, нито — по положението си — можемъ да имаме такава мисъль".— „Знамъ, рѣче, тия идеи ги разпространява Славейковъ".
Автономията на Източна Румелия, която създаде условията за нейното присъединение на княжеството България, се издигна като плашило за руското правителство, че ако се дадатъ автономни права на Македония, и тя ще се присъедини на България. Отъ тамъ и прѣпятствията за въвеждане автономни реформи въ Македония, отъ тамъ и падарскитѣ реформи.
Революционнитѣ комитети въ Македония създадоха сериозно опасение за руското правителство. Резултатитѣ отъ дѣятелностьта на тия комитети, обнаружена въ многочисленитѣ чети, създаваха едно положение, което противорѣчеше на руското правителство да се даде на Македония единъ обликъ, че е область населена отъ сърби.
Това се правѣше съ цѣль да се приготви почвата за да бѫде Македония подѣлена между сърби и гърци.
Уголѣмяването на Сърбия въ ущърбъ, за смѣтка намалението на България, бѣше рѣшено отъ руското правителство още прѣзъ 1889 година. Въ това врѣме ние бѣхме въ Петербургъ.
Ние бѣхме успѣли да добиемъ довѣрието и да влѣземъ въ тѣсни сношения съ българофилитѣ, лидери на славянското общество.
Уголѣмяването на Сърбия, съ посърбяването и присъединението на Македония, бѣше рѣшено да стане въ името на сърбитѣ отъ Черна-Гора. Нѣмаха пълно довѣрие на сърбитѣ отъ собственна Сърбия.
Въ противовѣсъ на това рѣшение на руското правителство — да се посърби Македония, славянското общество прѣзъ 1889 год. издаде карта на славянскитѣ народности, приложена при журналъ „Славянскихъ Извѣстий" 1889 г. № 52.
Боята върху Македония бѣше поставена на картата оная, която означаваше българитѣ.
Споредъ тая карта, Македония бѣше българска.
Въ моята книжка, издадена прѣзъ 1913 г., подъ заглавие: „Македония въ своитѣ жители само сърби нѣма", се излагатъ обстоятелственно слѣдствията отъ издаването на тая карта, бурята отъ негодуванието и протеститѣ на сърбитѣ, мѣркитѣ на руското правителство за уталожение и успокоение на крайно раздразнения шовинизмъ на сръбскитѣ патриоти, както и доказателствата които ний, въ голѣмото събрание на славянското общество, състояще отъ учени хора, професори, списатели и дипломати, изложихме въ рѣчьта си, отъ които доказателства съ челичена логическа необходимость (както това се види и отъ книжката ни) се добива заключението и убѣждението, че наистина въ Македония само сърби нѣма.
Въ горѣрѣчената книжка, на страница 20, правя слѣдующата бѣлѣжка: „Другитѣ пунктове отъ доказателствата, макаръ и доста интересни, намирамъ, че не е сега удобно врѣмето да се излагатъ и публикуватъ; това ще направимъ други пѫть, ако бѫде воля Божия".
Единъ отъ тия пунктове на доказателства, които не сѫ изложени и публикувани въ книжката ми, ще изложимъ тукъ, му дойде врѣмето, се прѣдстави случаятъ.
Да се забѣлѣжи, че имахъ прѣдъ видъ настроението на слушателитѣ. Врѣмето бѣше когато отношенията между България и Русия бѣха най-обтегнати. Руситѣ бѣха крайно огорчени.
При това имахъ прѣдъ видъ и тайното рѣшение: да се даде Македония на сърбитѣ въ лицето на черногорцитѣ. Направихъ маниеръ да се обнаружи явно, ако такова рѣшение бѣше зело наистина мѣсто.
Ето доказателството. ,,Господа, рѣкохъ: „Македония" е една невѣста (годеница). Има много кандидати, взискатели, годеници (женихи). И България, и Сърбия, и Гърция, и Черна-Гора иматъ върху нея претенции. Правилно е да попитаме самата годеница да чуемъ и видимъ кого иска, кому ще си подаде рѫката. Не съмъ опълномощенъ, но знамъ нейного мнѣние. Би си дала съ удоволствие рѫката на своята си съплѣменница България. Но понеже България, отъ нѣкое врѣме насамъ, показва признаци, споредъ които може да се прѣдполага, че е наклонна да се поотстрани отъ пѫтя на традициитѣ на своитѣ прѣдци, се въздържа да си подаде рѫката, а остава да почака и да поразмисли. (Се прави сърдце на раздразненитѣ слушатели).
Отъ Гърция си отвръща лицето. Отъ другъ родъ и отъ друга народность сѫ гърцитѣ. Не си разбиратъ отъ езика, не се спохождатъ въ характеритѣ и пр.
За Сърбия има неблагаприятно мнѣние. Отъ Прилѣпската околия, всѣка година прѣзъ есеньта, нѣколко хиляди българи отиватъ въ Сърбия на заработка. На пролѣть се връщатъ. Сѫщо и отъ града отиватъ не малцина.
Когато се върнатъ, разказватъ много некрасиви работи за сърбитѣ. Били прѣди всичко, лѣниви; — тежки пияници; по праздницитѣ се търкаляли по пѫтищата — слѣпи пияни — кьоръ-кютукъ; нерелигиозни: по праздницитѣ църквитѣ
били праздни, а кръчмитѣ — пълни. Псували на всѣка дума: и Бога, и Христа, и Богородица и — всичко що е свято и досточтимо. Когато се произнесе името на Господа Иисуса Христа и Богородица прѣдъ турцитѣ, послѣднитѣ съ благоговѣние и съ страхопочитание казватъ: „Азрети Ииса", „Ханемъ Мариамъ" = „Свети Иисусъ", „Майка Мария" и пр. А сърбитѣ ги ругаятъ безобразно, пчошки. Сѣмейната честь била вдигната; крайния развратъ и бѣднотията царували въ Сърбия като братъ и сестра.
Искането на Сърбия да си присъедини Македония се прѣдставлява така: Обръща се Сърбия къмъ Македония съ думитѣ: „Ние, сърбитѣ, сме пропаднали и материално и морално и религиозно: понеже ти, Македонио, си много чиста, стоишъ твърдѣ високо и въ религиозно, и въ морално, и въ материално втношение, ела, ти Македонио, да се съединишъ съ мене, разкапалата се Сърбия, та ако пропадаме, на едно да пропаднемъ". Хубаво доброжелателство. Поради това си положение — пияни и развратни — сърбитѣ сами себе си титулували съ названието: „Лоли". „Бѣгайте отъ мене, вие, „Лоли". Така отговаря Македония на сръбското прѣдложение.
Не е въпросътъ чисто националенъ. Има голѣма подкладка религиозно-моралната страна.
Черногорцитѣ не сѫ ли сърби? Но понеже Черна-Гора държи високо знамето на религията и на морала, Македония би си подала рѫката на Черна-Гора".
Послѣдва ентусиазъмъ: ура, рѫкоплѣскане, прѣгръщане, цѣлувки: вѣрно, браво: радость и скачане до полуда.
Обнаружи се истината, че руското правителство рѣшило и възнамѣрявало да създаде една велика Сърбия, въ лицето на Черна-Гора, чрѣзъ съединение на двѣтѣ държавици — Сърбия и Черна-Гора и присъединението къмъ тѣхъ на Македония.
До Съединението на Сѣверна и Южна България, Русия, съ своята дипломация и съ своя народъ, работѣше за въ полза на българитѣ. България бѣше галеното дѣте на Русия. Отъ тогава, отъ съединението насамъ измѣни фронта: България врагъ, а Сърбия — галеното чедо.
„Девизътъ" на руското правителство за намалението и отслабването на България за смѣтка уголѣмяването и засилването на Сърбия и Гърция, се оформи окончателно, въ държавна политика на руската империя, прѣзъ 1889 година.
В. „Прѣпорецъ", органъ на русофилска партия, въ брой 20 отъ 18 февруарий 1908 год., въ статия подъ заглавие: „19 февруарий 1901 год.", като излага въ обстоятелни подробности всичкитѣ добрини които е правила и направила Русия на българитѣ, добрини каквито никой другъ народъ на никого не е направилъ, продължава буквално слѣдующето:
„Но това е вървѣло тъй до 1885 год., до съединението на Сѣверна и Южна България, отъ която дата руската дипломация измѣни своята насока на поведение.
„Отъ тая дата отношенията на Русия къмъ българитѣ зеха да охладяватъ. Това охладяване, колкото се отнася до княжеството, търпи и обяснения и оправдания, то се и поправи 10 години слѣдъ това — 1895 г.
„Но заедно съ охлажденията къмъ българското княжество, Русия измѣни своето позедение и къмъ невиннитѣ въ нищо българи въ турскитѣ области, което продължи да бѫде такъво и слѣдъ подобрѣнието на официалнитѣ отношения съ княжеството.
„И тамъ именно, отъ измѣнението на отношенията на Русия къмъ българитѣ подъ турска власть, е причинена голѣма пакость и на българския народъ, и на славянство, и на християнство и на човѣщина.
„И днесъ, когато отдаваме всичката наша признателность и почить къмъ Русия за всичкитѣ нейнй добрини, сторени на нашия народъ, дългъ ни се налага да изтъкнемъ и погрѣшностьта на нейната дипломация, въ която тя бѣше изпаднала по едни или други причини.
„Възползувани отъ неразположеностьта на руската дйпломация спрѣмо българитѣ въ княжеството, враговетѣ на славянството подтикнаха сърбитѣ къмъ една авантюра, която рускитѣ дипломати добрѣ несъзрѣха и, като обвита въ славянски етикетъ, възприеха.
„Отъ 1885 година сърбитѣ се пуснаха на ловъ за сърби въ Македония, въ което тѣ сѫ били подържани, както огь рускитѣ консули въ Македония, така и отъ рускитѣ дипломати въ Цариградъ и Петербургъ.
„Сърбитѣ отвориха консулства въ разни градове на Македония, които прѣобърнаха на пропагандаторски бюра; отвориха църкви, владишки и попски калимавки, които купуваха за голѣми суми отъ гръцката патриаршия; отвориха училища, за които ученици купуваха срѣщу заплата на родителитѣ имъ и на разни продажни личности въ градове и села и срѣщу безплатна храна, безплатни дрехи и други залъгалки.
„Руската дипломация всичко това удобряваше.
„Рускитѣ консули въ Македония бѣха се обърнали на сръбски агитатори, рускитѣ консулства — на комисионерски бюра, въ които се прѣдлагаха пари и всевъзможни облаги срѣщу продаване на народностьта.
„За да иматъ по-голѣмъ успѣхъ сърбитѣ въ своята пропаганда, трѣбаше да убѣждаватъ свѣта и самитѣ македонски българи, че послѣднитѣ не сѫ българи, а особена народность — ни българска, ни сръбска.
„Руската дипломация имъ помогна въ това. Тя заповѣда на славянското благотворително дружество въ издадената отъ него етнографическа карта да отбѣлѣжи македонскитѣ българи съ особена боя.
„Сърбитѣ си служеха и съ обаянието, което Русия има надъ българитѣ въ Македония. Тѣ казваха: Русия е сърдита на България и нѣма да помага на всички ония, които се наричатъ българи. Македония може да бѫде освободена, само ако македонцитѣ се откажатъ отъ българското име. Рускитѣ консули отъ своя страна потвърдяваха това. Това продължава повече отъ двадесеть години.
„Сърбитѣ спечелиха само малцина „мъртви души", купени съ пари отъ турската власть, отъ гръцката патриаршия и отъ безнародни цинцари.
„Недоволни отъ своя слабъ успѣхъ, сърбитѣ си послужиха и съ орѫжие. Влѣзоха въ споразумѣние съ турската власть и гръцката пропаганда и зеха да изпращатъ въорѫжени банди, които съ огънь и ножъ да посърбяватъ българитѣ въ Македония, а които не се съгласяватъ, да ги изтребяватъ.
„Руската дипломация, ако не показа съдѣйствие въ това, тя не показа и противодѣйствие.
„Всичко това е резултатъ отъ промѣняване поведението на руската дипломация, отъ която нѣма полза нито Русия, нито славянството изобщо; нито пъкъ християнството, нито човѣщината. Отъ това печелятъ само враговетѣ на славянството".
Опрѣдѣлението на границитѣ между Сърбия и Гърция, въ Македония, до гдѣ ще земе Сърбия и до гдѣ Гърция, бѣше извѣстно отдавна, отъ прѣди двадесеть и повече години.
Съ посрѣдството на руската дипломация се постигна едно съглашение между Сърбия и Гърция чрѣзъ патриаршията за подѣлбата на Македония.
Споредъ режимътъ на турската държава, за религиозна отдѣлна национална община се признава онова общество отъ християни, което придобило правото да има свой националенъ владика.
За ония епархии отъ Македония, които бѣха опрѣдѣлени да подпаднатъ подъ сферата на влиянието на Сърбия, бѣше опрѣдѣлено да назначава патриаршията владици родомъ сърби.
Фирмилияновия въпросъ не бѣше въпросъ просто за калимавки, както го опрѣдѣлиха наши хора, добри послушници на слѣпото русофилство.
Той бѣше въпросъ политически: отстѫпваме ли ние Македония на сърбитѣ, по искането на Русия, или не я отстѫпваме?
По поводъ неправилното разрѣшение на тоя въпросъ отъ наша страна, Негово Блаженство Екзархътъ, Господинъ Господинъ Иосифъ, въ едно свое собственорѫчно писмо отъ 2/V 1902 г. пише:
„Руското правителство иска да настани сръбски владици въ Македония, които да изтикатъ българскитѣ, за да се принуди екзархията да се прибере въ границитѣ на княжеството. Нъ защо руското правителство, вмѣсто да заставя патриаршията да дава на цѣла Македония сърби владици, не подѣйствуваше да се назначатъ български и така да се прѣмахне причината на несъгласието между Екзархията и Патриаршията и да се вдигне схизмата? Тоя пѫть е правий, по-лесний и по-естествений. „Чрѣзъ назначаването сърби владици въ Македония руситѣ не мѣратъ само да вдигнатъ схизмата, а и да посърбятъ българското население, за да осуетятъ Св. Стефанската България.
„До появяването на Стамболовата политика, руситѣ бѣха противъ Екзархията въ турско за да се вдигне схизмата; но отъ тогава насамъ, тѣ изпратиха консули които и до днесъ проповѣдватъ, че въ Македония нѣма българи, а сърби и работятъ да ги създадатъ.
„Не трѣбва, прочее да си правимъ илюзии, и да се заблуждаваме доброволно.
„Друга илюзия е, че, като българското правителство се съгласи да изостави защитата на българската народность въ Македония въ полза на Сърбия, Русия щѣла да помогне да стане тамъ автономия.
„Русия е която прѣди петь години направи съглашение съ Австрия, подновено тая година още за петь, за да се поддържа Statu-quo-то, т. е. да не се измѣнява въ нищо сегашното положение въ Македония.
„Тия факти опровергаватъ даванитѣ отъ нѣкои вѣстници надежди за автономия, праздни надежди, които принесоха до сега само грамадни пакости на културната борба и на населението.
„Най-напрѣдъ трѣбва руското правителство да се убѣди, че въ България не може да има освѣнъ едно мнѣние относително единството народно, че то е догматъ на който се кланя всѣка партия и всѣко правителство, и че който гони българската народность неможе да бѫде приятель на българския народъ. . . . . . . .
„Като видятъ руситѣ, че всичкитѣ българи въ княжеството и въ вилаетитѣ, като единъ живъ организмъ се защищаватъ съ всичката си енергия която изисква закона на самосъхранението, който е върховния законъ на природата, тѣ ще се откажатъ отъ тая политика, или ще покажатъ, че тѣхнитѣ интереси сѫ несъвмѣстими съ идеалитѣ на българския народъ, което азъ обаче не вѣрвамъ да направятъ".
При това положение въ Македония се образува една съюзна пропаганда съ значение на заговоръ противъ българската народность. Въ нейния съставъ влизаха консулитѣ руски и сръбски, турскитѣ власти, гръцко-сръбскитѣ владици и терориститѣ: андарти съ сръбскитѣ чети. Орѫдията на консулитѣ и владицитѣ бѣха турскитѣ власти и терориститѣ.
Като отражение, като отговоръ на тая изтрѣбителна за българитѣ дѣятелность на нсговитѣ съюзени врагове, българскитѣ революционни комитети развиха своитѣ знамена, усилиха своята дѣятелность. Земаха се мѣрки за едно всеобщо сериозно възстание. Четитѣ заработиха по усилено.
Мисъльта, че при тия движения и при едно по-сериозно възстание, Европа, за да тури край на тоя тревоженъ животъ, може отъ Македония да образува една автономна область, разтревожи руската дипломация. Послѣдната знаеше твърдѣ добрѣ, че ако се образуваше отъ Македония автономна область, нѣмаше да остане нито сърбинъ, нито гръкъ, и нѣмаше да се мине много врѣме за да се присъединеше тая область на България. Въ такъвъ случай всичкия планъ на руската дипломация рухнуваше.
Страхътъ прѣдъ мисъльта за образуването отъ Македония на една автономна область, застави Зиновиева, руския тогава посланникъ въ Цариградъ, да подбуди турското правителство за да вземе мѣрки за унищожението на тия български комитети.
Извѣстно е, че той даде „картъ бланшъ" на турцитѣ да употрѣбятъ всичкитѣ усилия и срѣдства за одушването на всѣко движение за придобиване политическо право на Македония. Турцитѣ незакъснѣха да използуватъ това желание на руската дипломация.
Турцитѣ мълкомъ и ненадѣйно зграбчиха 150 души най-интелигентни българи отъ Македония, гудиха ги въ параходъ и, безъ сѫдъ и присѫда, изпратиха ги на заточение въ дълбока Азия.
Това обстоятелство уплаши комитетитѣ въ Македония. Тѣ си помислиха, че турцитѣ, като иматъ отъ Русия „картъ бланшъ" всичко да унищожатъ, ще изловятъ мълкомъ цѣлата интелигенция и ще се осуети планътъ за едно възстание.
За това комитетитѣ рѣшиха да повдигнатъ възстанието прѣждеврѣменно и прибързано прѣзъ 1903 г. Значи Зиновиевъ бѣше, който прѣдизвика прѣждеврѣменно юлското възстание.
Възстанието неможа скоро да се потуши. Страхътъ да не би да се осѫществи идеята за автономия на Македония, застави Зиновиева да настои прѣдъ турцитѣ да бързатъ и за рѣшителното потушване на възстанието, да употрѣбятъ и топове.
Разорението и унищожаването съ топове на 150 села български въ Македония, се дължи на милосердието на Зиновиева, прѣдставителя на руската дипломация.
Рускитѣ консули въ Македония, съюзници на сърби, на гърци и на турци противъ българитѣ, въ своитѣ рапорти, които се публикуваха въ Петербургския Държавенъ Вѣстникъ, обвиняваха българитѣ и оправдаваха турцитѣ.
Българския народъ и отъ Македония е билъ всѣкога, отъ вѣкове прѣданъ на Русия. Той, въ своето робско положение, живѣеше съ идеята за матушката и въ нея намираше отрада и утѣшение. Сега матушката, въ лицето на своитѣ прѣдставители, употрѣбява мусюлманитѣ, като свои съюзни орѫдия, та чрѣзъ тѣхъ да унищожава оня народъ, който чакаше отъ нея помощь, тъй искренно прѣданъ, повече отъ колкото чедо къмъ родителитѣ си.
Това прѣстѫпление се наказва отъ провидѣнието страшно. То води къмъ погромъ.
Провидѣнието допустна щото двама отъ тия консули, които въ рапортитѣ си защищаваха кърволоцитѣ турци и обвиняваха българитѣ, — допустна да бѫдатъ убити отъ турцитѣ: Ростовски въ Битоля и Щербинъ въ Митровица.
Това бѣше внушение отъ Провидѣнието.
Тая 1903 година, по поводъ страданията на нашитѣ еднородци и едновѣрци въ Македония, Св. Ст.-Загорска Митрополия издаде „молебно пѣние и молитвословие по случай страданията на поробенитѣ братя и борбата съ агариянитѣ за вѣрата и отечеството".
Въ молитвитѣ се визираха видимитѣ и невидимитѣ, явнитѣ и потаенитѣ врагове, напримѣръ:
Потаения, невидимия врагъ, бѣше руската дипломация, която устрояваше злитѣ замисли и противодѣйствия, урѣждаше лукавитѣ съвѣщания и коварнитѣ съглашения съ Австрия за унищожението на българския елементъ въ Македония.
Убѣйството на двата руски консула Ростовски и Щербина бѣше едно отъ Бога внушение. Божието Провидѣние съ това убийство прѣдупрѣди руската дипломация да не върви въ тоя гибеленъ за интереситѣ на руската държава пѫть.
Обаче това внушено прѣдупрѣждение не се възприе отъ руското правителство. За това и настѫпи ужасния погромъ.
Принципътъ на руската империя е „теократизмъ". Основата, върху която е съзидана руската държава, е „Богодържавието".
Русия бѣше една малка държавица. Бѣше си създала посланието да освобождава христианскитѣ народи отъ робството на мусюлманитѣ: татари, турци и арапи. Талантитѣ — силитѣ които бѣше й далъ Богъ ги увеличаваше съ работене по Божия лромисъль за благото на поробенитѣ християни.
За това, като бѣше вѣрна на малкото, Богъ я постави господарка на многото: стана първостепена велика империя.
Напослѣдъкъ Русия освободи и България.
За това благодѣяние Богъ я възнагради, увеличи талантитѣ, силата й: тя зема „Батумъ", Черното море стана почти половината руско езеро. „Ваку" стана руски. Отъ Ленкоранъ до Астеробадъ всичкото Каспийско море стана руско. Зема знаменититѣ крѣхости: „Карсъ" и „Ериванъ": и „Нахичеванъ" съ една голѣма часть отъ планината „Араратъ", пѫпъкътъ отъ гдѣто се развило човѣчеството.
Послѣ, подиръ берлинския трактатъ, за да бѫде Божието дарование стократно по-голѣмо отъ направената жертва за освобождението на България, Господъ взе умътъ на великитѣ европейски сили, затвори очитѣ имъ и запуши устата, да не разбиратъ и да не виждатъ какво правятъ рускитѣ генерали въ дълбоката Азия.
Рускитѣ генерали тръгнаха по дълбоката Азия: завладяваха господарства слѣдъ царства, и царства слѣдъ господарства; Хива, Мервъ, Самаракандъ, Кокандъ, Ташкесанъ и пр. пр., отидоха въ Манджурия, излѣзоха на Жълто топло море и създадоха знаменита крѣпость и пристанище: Портъ-Артуръ. За това пристанище и се създаде най-дългата въ свѣта линия — Сибирскита желѣзница, която костува милиарди.
Европейскитѣ велики сили неразбраха, невидоха какво направи, какво приспечели Русия и не казаха дума, не продумаха нищо.
Силата на Русия се удвои. Така щедро Богъ я възнагради.
Силата на тоя напрѣдъкъ на Русия се заключава въ нейния основенъ принципъ: „теократизмътъ" — т. е. да изпълнява волята Божия, да върви по Бога — да освобождава поробенитѣ християнски народи отъ игото на бусурманитѣ.
Значи основата, върху която е съзидано и почива величието на руската империя е, както се каза: „теократизмътъ".
Когато тая „основа" се разклати и разпадне, тогава и руската империя ще се разклати, ще се разпадне и ще се сгромоляса.
Тая основа се изостави отъ руската дипломация когато, въ изпълнение на планътъ за подѣлбата на Македония между Сърбия и Гърция, подкани турцитѣ да нанесатъ поражение на християнитѣ, на българитѣ въ Македония.
Рѣшението на Русия да въздигне въ държавенъ принципъ „девизътъ" „намалението и изтощението на България чрѣзъ раздѣлението на Македония и раздаването й на нейнитѣ люти врагове — сърбитѣ и гърцитѣ и чрѣзъ даването на стара Добруджа на ромѫнитѣ, враговетѣ на славянството, бѣше едно прѣстѫпление което, споредъ закона на инерцията, води неотразимо къмъ по-голѣми и по-страшни прѣстѫпления — православна и христианска Русия да се съедини съ бусурманитѣ; въ услуга на враговетѣ на славянството, въ полза на гърцитѣ и ромѫнитѣ.
Съ това православна, славянска Русия, плюна вече и на православие и на славянство. Се показа, че не е нито православна, нито славянска: по своитѣ намѣрения и по своитѣ дѣла.
Едно отъ срѣдствата, които служеха за приложение на тоя планъ за намаление на България, бѣше и е и мѣрката за вдигането на схизмата. Вдигането на схизмата, като помирение съ патриаршията, целѣше и цѣли да се отрѣчемъ — въ църковно и културно отношение — отъ своитѣ еднородци които живѣятъ въ земитѣ опрѣдѣлени да се дадатъ на Сърбия, на Гърция и на Ромѫния. Орѫдията за изпълнението и на тоя планъ сѫ отъ насъ. „Турчинътъ не яде халва докато гяуринътъ не хапне нечисто".
Жестокостьта на руската дипломация обнаружена въ нейнитѣ планове и пъкленни кроежи за унищожението на българската народность въ Македония, разклати, тая жестокость, основата върху която се крѣпеше силата на руската империя.
Декларацията на императора, огласена отъ висотата на неговия прѣстолъ: „Една капка кръвь непроливамъ за българитѣ въ „Македония", бѣше засвидѣтелствуване, че руското правителство оставя Бога, като свое рѫководно начало, и тръгнува по дявола. Защото, съ тая декларация, се казваше на турцитѣ: „избивайте, унищожавайте христианитѣ, българскитѣ жители на Македония, разрушете кѫщитѣ имъ, опозерете сѣмействата имъ и отъ нищо се не бойте: нѣма кой да ви затрогне: азъ съмъ съ васъ. Защото съ това — съ уничтожението на македонскитѣ българи, вие, турцитѣ, услужвате на мене, въ изпълнение планътъ и политиката на моето правителство".
Турцитѣ схванаха желанието на императора и го удовлетвориха.
Разклати се основния принципъ на Русия. Разклати се и руската империя. Появи се Руско-Японската война.
Императорътъ, който не проливаше капка кръвь за българитѣ въ Македония, пролѣ кръвьта на 200,000 храбри руски мѫже въ Манджурия.
Потекоха потоци кръвь въ врѣда, въ пакость на силата и величието на руската империя.
Въ наказанието на Русия се провидѣ явно божия пръстъ въ чудото. Божие наказание, чудо бѣше, щото японцитѣ, една трошичка народецъ, които за великанитѣ руси бѣха уподобени на маймуни, тѣ да побѣдатъ и да сгромолясатъ великанътъ — Русия, най-голѣмата, най-могѫществената империя на свѣта, населена отъ 170,000,000 жители. „Портъ-Артуръ", непрѣвзимаемата крѣпость, която костуваше на Русия милиарди, маймунитѣ японци я прѣвзеха съ пристѫпъ. Това първо чудо. Друго чудо. Руската флота, която струваше милиарди, японцитѣ, малчугинитѣ, потопиха я въ морето като орѣхови люшпи.
Богъ така строго наказа Русия за нейното вѣроломство. Наказа я за да разбере, че безъ Бога, двѣ пари не струва; Наказа я за да се вразуми: да се откаже отъ дявола, отъ плановетѣ й за унищожението на българската народность, и да се повърне при Бога: да помага на потиснатитѣ, както е помагала въ минало врѣме и Богъ я възвеличилъ.
Възприе ли Русия урокътъ? — Погромътъ на България показва, че невъзприела тоя урокъ, че не се отказала да върви подиръ дявола: да помага на бусурмани, на сърби, на гърци и на ромѫни, противъ православнитѣ, противъ славянитѣ българи.
Какъвъ контрастъ! За нещастията, които сполетиха матушката въ Манджурия, повече сълзи се пролѣха въ България, отъ колкото въ Русия.
Българитѣ тъй сѫ незлобливи, тъй милостиви!
Колкото повече плачеха и тѫжеха въ България за нещастията на Русия въ Манджурия, толкова повече въ Русия се изказаха злорадства за нещастията на България, причинени отъ вѣроломнитѣ съюзници, натоварени и нагласени отъ руската дипломация.
Ей Богу! Българитѣ сѫ били и сѫ най-прѣданнитѣ хора на матушка Русия. Истината е, че самитѣ руси не сѫ толкова крѣпко прѣданни и привързани къмъ своя царь-баща и къмъ своето правителство, както сѫ българитѣ!
Колко трудъ, колко бдения, колко грижи и потове костува на императора и на правителството му старанието да се докаже на българитѣ, че за реализиране на тѣхнитѣ идеали, за народното единство, нѣма по-голѣмъ врагъ отъ руската дипломация! Че тѣхното русофилство, че тѣхната слѣпа привързаность и прѣданпость на императора и на правителството му, е причината на станалия погромъ на България
Русофилството въ България достигнало до идиотство. Когато руската дипломация прави пакоститѣ, ние българитѣ нарочно си закриваме очитѣ; жумимъ за да не виждаме пакоститѣ правени намъ отъ Русия; «погромътъ ни дойде отъ Австро-Унгария; 16 юний е катастрофалната дата». Така казваме.
Това наше положение, създадено въ желанието ни да запазимъ свято своето русофилско чувство, се уподобява на положението отъ слѣдующия разказъ: нѣщо около 50—60 години въ градъ Прилѣпъ, въ сѣмейството на Клисурчевци, гдѣто имало нова невѣста (булка), дохождалъ нощя вампиръ (върколакъ). Трайче Келешътъ, който се прѣструвалъ на вампиръ, съ похождения за булката, разказваше въ единъ кружокъ на свои приближени слѣдующето: „кога тропна—тукъ-тамъ — домашнитѣ си рекатъ: „иде вампира!" уплашватъ се и се събиратъ въ една стая. Осмѣлявамъ се и влизамъ въ тѣхно присѫтствие въ стаята. Тѣ всички навеждатъ глави и жумятъ; не си отварятъ очитѣ за да не видатъ какво прави вампирътъ".
И ние, сироти русофилитѣ българи, жумиме, не си отваряме очитѣ за да не видимъ какво прави „вампирътъ" за нашата сѫдба. Жумимъ прѣдъ пакостнитѣ му дѣла за да мислимъ, че той само добро прави за насъ.
Не поглеждаме, защото не желаемъ да видимъ, че нашия идолъ, на когото се покланяме като на свой величайши добродѣтель, е зълъ гений за сѫдбата на честита и велика България. „Не е той", викаме. „Не е той, а е 16 юни". Да мижимъ, братя русофили и да викаме, колко гърло ни държи: «не е той, а е 16». Да мижимъ и да не слушаме приказки. „Да прѣтърпимъ и да прѣмълчимъ съ небивалъ стоицизмъ".
Руския императоръ, който, както се види, не държи смѣтка за чувствата на самитѣ насъ русофилитѣ, дойде на поклонение въ Кюстенджа, за да изкаже своята признателность и благодарность на Ромѫния, орѫдието за нанесения погромъ на България, да й благодари, че извърши съ достоинство мисията съ която бѣ натоварена отъ Него за да извърши прѣпорѫчания погромъ.
Дойде съ Сазоновъ, шефътъ на неговото правителство, за да се не изпретълкува визитата и да се не каже, че е една проста етикета, повръщане на визита, а да разбератъ всички, че посѣщението е съ политическа цѣль: да благодари за погрома нанесенъ на България и да санкционира Букурешкия договоръ, за ненарушението на който Сазоновъ, шефътъ на руската дипломация, се произнесе категорично съ внушение да разбере България, че е невъзможно нарушението на тоя договоръ и за това да не мисли за реваншъ и да се не надѣе, че ще може единъ день да си земе назадъ нѣщо отъ ограбеното, което ограбване е прѣдначъртано отъ прѣди 25 години.
Когато ние, русофилитѣ, си дерѣхме гърлата да викаме: „не е Той, а е 16 юни", императорътъ въ Кюстенджа, прѣдъ очитѣ на цѣлия свѣтъ, въ врѣме на тостоветѣ отговори, като извика гръмогласно и рече: „Азъ съмъ, азъ произведохъ погрома на България! О, вие слѣпи русофили, не ми отнимайте славата съ вашето слѣпо твърдене, че не съмъ азъ и че е билъ 16-й! За да се отворятъ очитѣ като на васъ слѣпци и да не ми отнимате заслугата, слѣдователно и славата за нанесения отъ мене, чрѣзъ моето правителство, погромъ на България, азъ станахъ шефъ на полка, който пръвъ влѣзе въ Силистра! Азъ съмъ шефъ на крадливия полкъ, който съ своето първо влизане въ Силистра огласи, даде сигналъ за погрома на България".
„Азъ станахъ шефъ на тоя полкъ за да докажа на слѣпитѣ българи, че азъ съмъ шефътъ на погрома, шефъ за изплячкосването на България,
„Разберете бе българи, азъ произведохъ погрома, споредъ както бѣхъ казалъ: „България ще бѫде наказана, но не съвсѣмъ унищожена!"
„Никой нѣма право да му отнема наградата и похвалата които заслужавамъ за тоя погромъ, който допринесе много на мира, омиротворението на Балканитѣ: нали съмъ „миротворецъ"! Мой е тоя погромъ. Азъ го извършихъ. Вързахъ кучето и омиротворихъ балканитѣ. Спасихъ общия миръ, мирътъ на Европа".
Императорътъ съ своето посѣщение въ Кюстенджа и съ тостоветѣ, размѣнени между него и краля Карола, показа кому се дължи честьта и славата за омиротворението на Балканитѣ, слѣдователно и на Европа, чрѣзъ нанесения погромъ на България.
Отиватъ напраздно съвѣтитѣ на Негово Блаженство Екзарха: „да прѣмълчимъ истината за „виновника на погрома— „да прѣтърпимъ и прѣмълчимъ, съ небивалъ стоицизмъ" отиватъ напраздно, когато истината всѣки я знае, когато тя е ясна като бѣлъ день и когато самия виновникъ велегласно посочва на себе си като на виновникъ на тоя. погромъ. Въ такъвъ случай, намъ не остава нищо друго, освѣнъ както правм Негово Блаженство, да посочимъ на орѫдията, на „ония наши държавници и умни мѫже, които прѣдизвикаха катастрофата".
Това е право. Безъ орѫдията, виновникътъ, ,.дѣеца" на погрома неможеше да направи нищо, неможеше да изпълни своя планъ.
Да видимъ какъ тия орѫдия, тия наши държавници и умни мѫже съдѣйствуваха за изпълнението на планътъ, кроянъ отъ прѣди 25 години за достигането на тоя погромъ.
„Истината всѣки я знае", каза Негово Блаженство, „тя е ясна като бѣлъ день", че орѫдията, които прѣдизвикаха тая катастрофа, сѫ наши държавници и умни мѫже".
„А какво е 16 юни? — »Това е, рече Негово Блаженство, точката която ще пръсне, или по-скоро, която пръсна свѣтлината на България, както и на цѣлия свѣтъ. Съ нея дата България се освѣтли, „какъвъ народъ притежава, какъвъ глава, какви държавници, а заедно съ това и какво бѫдѫще я очаква". (в. „Утро" 17 юни 1914 № 1219).
Освѣтлението е, че виновници за катастрофата сѫ: И народътъ, и главата му — царьтъ и неговитѣ държавници. Тоестъ: всички.
Това е вѣрно. Това е самата истина.
Какъвто е народътъ, такъвъ му е и главата — царьтъ, таквизъ му сѫ и сановницитѣ, държавнитѣ мѫже.
Излагаме и обвинението и оправданието.
Нашия, българския народъ, въ своето болшинство, въ своитѣ деветь десети части е билъ крайно, слѣпо русофилски. Никой не е билъ въ състояние, нищо не е могло да подѣйствува за да се отклони отъ своето чувство на крайна прѣданность, неразривна привързаность къмъ матушката. Той е билъ готовъ да пожвртвува даже съ интереситѣ на своето отечество, ако това би изисквали рускитѣ интереси. Довѣрието, което имаше българския народъ къмъ матушката, нѣмаше прѣдѣлъ, нѣмаше никакво ограничение, бѣше пълно: любовь и довѣрие къмъ Русия повече даже отъ колкото къмъ Бога.
Такава безпрѣдѣлна бѣше любовьта и довѣрието на българитѣ къмъ Русия въ лицето на нейния императоръ и на нейното правителство.
Нашия царь, Негово Величество Фердинандъ, е конституционенъ господарь. Викнали сме, че не искаме „личенъ режимъ". Царьтъ да неправи нищо по свое разбиране, а да се рѫководи отъ волята на народа. Добрѣ. И той послуша.
Той, по убѣжление, си е русофобъ. Царьтъ отъ всѣкиго по-добрѣ знаеше, че руското правителство нѣма да допустне уголѣмението на България, а ще дѣйствува за нейното намаление и отслабване.
Но народътъ е русофилски, съ слѣпо довѣрие къмъ Русия
И царьтъ, по волята на народа, стана русофилъ, съ пълно довѣрие къмъ руската дипломация.
Прѣдъ видъ на прѣдлежащитѣ важни събития, той, царьтъ, като русофилъ, по волята на народа, повика на власть кабинети русофилски. Нѣма „личенъ режимъ": се съобразява съ народната воля.
Лицата отъ русофилскитѣ кабинети, — Гешевъ—Даневъ — като изразители на народната воля, бѣха русофили, слѣпо довѣрени на руската дипломация. Такава бѣше народната воля.
Излиза, че какъвто му е народа, такъвъ му и царьтъ, таквизъ му сѫ и министритѣ. Чисто конституционно.
Когато си подаде оставката г. Ив. Ев. Гешовъ, Негово Величество царьтъ неможеше да не знае, че ако се състави новъ кабинетъ, пакъ русофилски, може да настѫпи катастрофа за България. Това бѣше казано и разбрано. Но, той, споредъ народа, бѣше русофилъ.
Ако либералния кабинетъ на Радославовъ бѣше повиканъ на власть тогава, когато царьтъ повика русофилския, Даневия кабинетъ, всѣки знаеше, че нѣмаше да настѫпи погрома.
Но, нали трѣбваше да нѣма „личенъ режимъ"? И царьтъ стана русофилъ, споредъ волята на народа. Камарата русофилска, трѣбваше и кабинета да бѫде русофилски.
Ама, въ тоя критически моментъ, ако кабинета бѫдеше русофилски, нали бѣше явно, че ще пропадне България?
И „неличния режимъ" отговаря: „Ако. Нѣка. Ще пропадне, наистина, ама ше пропадне по правилата на конституцията, а не по „личния режимъ".
Нѣма „личенъ режимъ". Царьтъ е русофилъ. Добрѣ.
Крайнитѣ елементи: социалисти (ш.), радикали, земледѣлци, а покрай тѣхъ и демократи, трѣбва, споредъ девизътъ на тѣхнитѣ групи, да бѫдатъ, по естество русофоби; а пъкъ тѣ, наопъки, надпрѣварватъ се въ своята ревность да се явятъ като крайни русофили.
Защо тѣ, крайнитѣ елементи, дъртитѣ русофоби, сега се показватъ, че сѫ русофили? И бой ядоха въ камарата въ борбата имъ да се не състои заемътъ въ Германия за да угодятъ на Русия? Нали сѫ русофили? Защо сѫ русофили?
Русия ще повлияе на царьтъ да повика тѣхъ, като русофили на власть. Искатъ властьта отгорѣ, отъ царьтъ, чрѣзъ влиянието на Русия, на автократорската монархия. И тѣ, напрѣдничави елементи, и викатъ, та гърло си дератъ противъ „личния режимъ". Велика шарлатания. Господъ да си ги прости. Горкитѣ! Полудѣватъ за власть. „Дайте ни властьта, та отъ дѣто иска нека дойде, нека бѫде и отъ „горѣ".
Добрѣ. Но царьтъ е конституционенъ. Нали да нѣма „личенъ режимъ" — това искаме.
Ето сега народътъ не е вече така русофилски, какъвто бѣше прѣди погрома на България.
Сега е българофилски. Че не е русофилски, се констатира съ факта, че на послѣднитѣ законодателни избори той катурна най-голѣмитѣ русофилски партии, народняшката и либерало-прогресистката.
Тъй като народътъ не е вече русофилски, и царьтъ, като конституционенъ, не е, по волята на народа, русофилъ. Слѣдователно и кабинетитѣ не трѣбва да сѫ русофилски. Такава е волята на народа. Нѣма „личенъ режимъ".
Крайнитѣ елементи късно се даврандисаха да станатъ русофили. Като русофили нѣма да дойдатъ на власть.
Види се, че тѣ ще си останатъ „бѣли въ очитѣ". Нѣма да дойдатъ на власть. Русофилството ще имъ остане единъ „келепиръ"!
Какъвто е народътъ, такъвъ е и царьтъ, такова е и правителството — не русофилско.
Която партия иска да дойде на власть, не трѣбва да бѫде русофилска.
Извѣстно е, че България се готвѣше 30 години за освобождението на поробенитѣ братя. Нейния идеалъ бѣше: обединението на българския народъ.
Прѣдлѣжеше да се манифестира освободителната война.
Възползувана отъ тоя стрѣмежъ на България за освобождението на поробенитѣ братя, руската дипломация устроя една клопка (капанъ), въ който да попадне България наедно съ своя царь.
Тоя капанъ планиранъ бѣше, както се знае, отъ много врѣме, отъ 25 години. Само ние, заслѣпенитѣ русофили, не го виждахме, или, по-скоро, не рачехме да го видимъ. Жумимъ прѣдъ вампиро.
Устроения отъ руската дипломация балкански съюзъ бѣше уредения капанъ за погрома на България во главѣ съ своя царь.
Подиръ детронирането на князъ Ал. Батемберга, извѣстно е, че Русия, чрѣзъ изпращането въ България на своя комисарь, като въ область находяща се подъ неинъ протекторатъ, се опита да тури рѫка на България.
Стамболовъ, въ своята неимовѣрна рѣшителность, извика: „долу рѫцѣтѣ" и, като разви знамето на „независимостьта", отвори ожесточена борба противъ посѣгателството на независимостьта на България.
Тогава, въ тая борба, Австро-Унгария се яви поборница, въ защита каузата на независимостьта на България, а съ Австро-Унгария — почти цѣла Европа.
Съ образуването на Балканския съюзъ се цѣлѣше, както се каза, разгрома на България.
Въ такъвъ случай се мислѣше, че, при опита за погрома на България, пакъ Австро-Унгария ще се яви застѫпница, да защищава България и — поради нея — и други нѣкои отъ силитѣ.
Ето за това въ договора на тоя Балкански съюзъ, се помѣсти клауза враждебна на Австро-Унгария, т. е. България се задължаваше да даде на Сърбия 200,000 щика противъ Австро-Унгария. Се цѣлеше съ тая клауза да се прѣдизвика смъртна враждебность на тройния съюзъ противъ България.
Тоя съюзъ съ Сърбия бѣше едно крайно глупаво дѣло за България.
Нѣма българинъ, който да не разбираше, че тоя съюзъ съ сърби и гърци, съюзъ съ вълка и мечката, ще бѫде пакостенъ за България.
И най-простия българинъ знаеше, че сърбитѣ сѫ подли и вѣроломни; че тѣ отдавна планиратъ и дѣйствуватъ открито за да ни ограбятъ; че искатъ да ни взематъ не само Македония, но още — Кюстендилъ, и София, и Видинъ; че тѣ за Сливница има да си отмъщаватъ на България и че тѣ, най-послѣ, сѫ били всѣкога въ съюзъ съ враговетѣ на България — турцитѣ и гърцитѣ.
И дѣцата въ България знаеха, че гърцитѣ сѫ най-голѣмитѣ врагове на България и на славянството. На турчинъ може да имашъ довѣрие, но не и на гръкъ.
Мълвата за царьтъ е, че той е прочутъ дипломатъ.
Какъ той се измами да свържи съюзъ съ най-голѣмитѣ и непримирими врагове на България? Какъ той си допусна да подпише единъ договоръ въ който се заключава клауза, че България, въ случай на нужда, ще воюва противъ Австро-Унгария слѣдователно и противъ тройния съюзъ въ полза на Сърбия и Русия? Чрѣзъ тая клауза България се явява „врагъ" на тройния съюзъ. И наистина на врѣмето германскитѣ вѣстници писаха, че Германия увеличава военнитѣ си сили, защото на Балканитѣ се издига единъ четвърти членъ на тройното съглашение.
Незнаеше ли Негово Величество царьтъ, че сърбитѣ и гърцитѣ, като вѣроломни, ще ни изиграятъ, та приема съюзъ съ тия непримирими врагове на България? Не разбираше ли, че съ подписването на договора съ Сърбия, България се огласява за врагъ на тройния съюзъ? Не се сѣщаше ли, че, когато руската дипломация ще прилага своя планъ за изтощението и намалението на България, въ полза усилването и уголѣмяването на сърби, на гърци, на ромѫни и на турци, че не ще има кой да се застѫпи за България?
Нали тройното съглашение, като съюзно на Русия, ще дѣйствува въ изпълнението на тоя планъ, а тройния съюзъ — ще съизволява? Не бѣше ли явно, че изпълнението на тоя планъ, по „девизътъ" на руската дипломация, за омаломощаването и намалението на България, е за въ полза на нѣмскитѣ интереси?
Всичко това по-добрѣ отъ всѣкиго знаеше Негово Величество царьтъ. Но, нѣмаше какво да прави. Не можеше да се противопостави. Нали е конституционенъ господарь? Народната воля бѣше да има пълно довѣрие на руския императоръ и на руската дипломация.
Освѣнъ това, „правителството управлява, а царьтъ царува".
Тоя балкански съюзъ, както е извѣстно, се уреждаше отъ руското правителство, а изпълнението на договора бѣше подъ гаранцията на императора.
Когато българското правителство—Гешовъ-Даневъ—прѣдлага на царя да приеме тоя съюзъ и да подпише договора, можеше ли той да не приеме и да се противопостави?
По волята народна неможеше да се противи. Като конституционенъ господарь, длъженъ бѣше да приеме и подпише актоветѣ които му поднася правителството.
Съ приемането на съюза и подписването на договора показа царьтъ, че нѣма „личенъ режимъ"; че има конституционенъ господарь, който „не управлява, а само царува".
Какво искаме повече? Нали всички бѣхме русофили, нали всички викахме и си дерехме гърлата: „да нѣма личенъ режимъ"?
Да си прѣдставимъ: какво щѣше да бѫде положението на царьтъ, ако той неприемеше съюза и не подпишеше договора съ Сърбия?
Послушнитѣ орѫдия на руската дипломация, числото на които е легеонъ, ще вдигнатъ голѣмъ шумъ и ще почнатъ да викатъ: „царьтъ прави се личенъ режимъ": той е нѣмецъ; за това е врагъ на славянството. Не ще съюза, защото е противникъ на обединението на българския народъ. Не подписва договора. Защото нѣма довѣрие на гаранцията отъ руския императоръ. Не ще уголѣмяването на България чрѣзъ съдѣйствието на Русия. Не ще за това, защото е врагъ на Русия, врагъ на славянството"!
И щѣха да търсятъ случай да го пропѫдятъ отъ България, както пропѫдиха Батемберга.
Царьтъ прие съюза и подписа договора. Но пакъ той лошъ. Вълкътъ рѣшилъ да изѣде ягнето. ,,Мѫтишъ ми водата". Ама водата текла надолу — отъ вълка къмъ агнето. Ако „неразсѫждавай; отъ долу на горѣ, ще те ямъ".
Приелъ, неприелъ съюза; подписалъ, неподписалъ договора, царь Фердинандъ трѣбва да се пропѫди отъ България. И толкова.
За това се измисли, или, по-скоро, съ създаде 16 юни.
«Съ една пушка, два лова, два заяка». Хемъ да се извърши погрома на България, споредъ девизътъ на руската дипломация за омаломощението и намалението на България, хемъ всичката вина за тоя погромъ да падне върху главата на Царь Фердинанда.
Руския печатъ не криеше своята надежда, че подиръ тоя погромъ, ще бѫде изпъденъ отъ България Царь Фердинандъ.
Въ що се провинилъ Царь Фердинандъ прѣдъ руската дипломация?
Той, по своето стремление за величие и независимость, прѣчи на плановетѣ да си влѣзе България въ нормалното си положение: да си стане една руска губерния по подобието на филандия, споредъ първоначалния планъ на руската дипломация.
Жизненитѣ интереси на България страдатъ отъ маскитѣ на „филство" и „фобство". Всѣки честенъ българинъ трѣбва да изхвърли маската: нѣма русофилство, нѣма русофобство. Да сме на чисто. Има българи, които сѫ за руска губерния, и има — които сѫ за независима България. Да се не лѫжемъ.
Трѣбва да сме всички или за руски протекторатъ, или за независима България. Било за едното, било за другото, всички да сме заедно, а не раздѣлени и раздробени.
I. Каква щѣше да бѫде ползата, ако бѣхме всички за руски протекторатъ?
Първо. Русия щѣше да дѣйствува за една велика България, въ границитѣ на която да влизатъ: цѣла Македония до рѣка Бистрица наедно съ Солунъ и Призрѣнъ; цѣла източна и западна Тракия наедно съ Родосто; цѣла Добруджа по дѣсното течение на Дунава до морето и даже часть отъ Албания.
Второ. Нѣмаше да имаме нужда отъ министерства на външнитѣ работи и войната; нещѣхме да поддържаме отдѣлна армия. Разходитѣ щѣха да се намалятъ до минимумъ, слѣдователно и данъцитѣ щѣха да бѫдатъ нищожни. При такъвъ руски режимъ висшето духовенство щѣше да благува и и царува, щѣха митрополититѣ да се возятъ на каляски теглени отъ три чифта, шесть коне и да се радватъ на доходъ отъ 300,000 лева годишно.
Трето. Нѣмаше да имаме караница, разправии и конфликти съ околнитѣ държави. Рахатъ. Рай Божи.
Въ замѣна на тия блага, неприятноститѣ отъ протектората ще бѫдатъ: намѣсто царь, ще имаме императорски комисарь. Доленъ, безъ честолюбие народъ не ще царь. Стига единъ царибашия. Митинги, свободенъ печатъ, свободно слово—щѣха да бѫдатъ погребени. Щѣхме да имаме и Сибиръ. Главно — кнутътъ шѣше да ни вразумява и възпитава. „На такива глави, такъвъ бръсначъ".
II. Каква щѣше да бѫде ползата ако бѣхме били всички за независима Балгария. Единъ народъ не се поробява, ако изъ между него нѣма прѣдатели, орѫдия на завоевателя. Когато всички сѫ за независима България, значи нѣма искатели на протекторатъ, нѣма прѣдатели.
Поради липсата на орѫдия, на прѣдатели, завоевательть ще измѣни фронта. Въ такъвъ случай руската дипломация ще бѫде внимателна въ пазене и защищаване интереситѣ на нашата нация. Ще се бои да не би като накърни или като допустне да се накърнятъ тия интереси, цѣлия народъ ще се възмути и ще потърси съюзници въ лагери на противницитѣ на Русия. А пъкъ както е сега, тая дипломация небоязненно ни мачка и раздава свободно и неразборно нашитѣ земи на нашитѣ врагове.
Никой българинъ, слѣпъ русофилъ, недопускаше мисъльта, че Русия ще остави ромѫнитѣ или турцитѣ да нахлуятъ въ България. Не само ги остави, но и ги насърдчи и подскокороса.
И еднитѣ и другитѣ изпълниха желанието на руската дипломация: Ромѫния да вземе Добруджа, а Турция — източна Тракия съ Одринъ, Лозенградъ и Димотика.
При тия дѣйствия, при тия пакости, извършени отъ руската дипломация, ние слѣпитѣ русофили, викаме: „това е отъ Бога халвица". "Жумете — Това е вампиръ".
При такива доброволни слѣпци, какъ да се не одързости Трайче келешътъ да влѣзе въ стаята и, въ присѫтствието на домашнитѣ, да оскверни невѣстата (новата булка)?
При такива слѣпци, идиоти русофили, какъ да се не одързости императорътъ да посѣти и влѣзе въ Кюстенджа и, въ присѫтствието на цѣлъ свѣтъ, въ тостоветѣ и съ шефството си на 5 полкъ—да не оскверни честьта, достоинството и националното чувство на българския народъ? Мижете, вампиръ е.
Има ли тоя народъ национална гордость, човѣшко чувство и честолюбие, ако той, на тия явни пакостни дѣйствия, засвидѣтелствувани всячески, вика: „не е той, а е 16 юни! не е той: „истината е ясна като бѣлъ день; всѣки знае, кой е. Но, велики национални интереси, повелѣватъ да жумимъ, да прѣтърпимъ и да прѣмълчимъ съ небивалъ стоицизмъ"!
„Ти го биешъ, и той ти казва: да ти сѫ много години, аго"!
Кой не ще плюе на такъвъ идиотъ и подлецъ?
Всичко що е честно, и почтенно, и патриотично въ българския народъ да излѣзе откровенно, безъ маска на „филство" или фобство" и да каже за коя политика е: да стане ли България руска губерния или да си остане и закрѣпне „независима България"?
Ония, които сѫ за първото — за руска губерния, да се обявятъ противъ стоенето на царь Фердинанда въ България и да чакатъ да посрѣщнатъ дохождането на руския императорски комисарь и пристигането въ нѣколко трена отъ необходимата на режима му принадлежность — казашки кнутове (камшици), а не сопи.
А пъкъ ония, които сѫ за независима България, да се згрупиратъ около своя царь и неговото правителство, около емблемата на отечественната независимость.
България е болна. Тя страда отъ недѫга на слѣпото русофилство. Погромътъ се държи на тоя недѫгъ.
Има 16 юний. Но той, 16 юний, е нагласенъ и създаденъ пакъ отъ тоя недѫгъ. Революционното движение по поводъ на заема отъ Берлинъ, е резултатъ на сѫщия недѫгъ.
Комюникето на руската въ София легация издаде сигналътъ за това движение. И всичкитѣ, заслѣпени отъ рѣчения недѫгъ, пощреклѣха и побѣснѣха. Подобно вмѣшателство въ вѫтрѣшнитѣ работи отъ чужда легация, се допуска ненаказано само въ България, гдѣто кипятъ прѣдателитѣ.
Лъжепоборницитѣ за свободното слово не даватъ възможность да се обясни истинското положение. Съ рикане и ритане животинско потѫпкуватъ свободното слово. Боятъ се отъ истината. Съзнаватъ, че дѣйствията на тѣхния подвигъ, като непатриотични, не ск за прѣдъ свѣтлината. Като мрачни и позорни, трѣбва да се покриятъ съ мракъ и позоръ: съ рикане и ритане животинско.
Г-нъ Ив. Ев. Гешовъ е умѣнъ човѣкъ и добъръ българинъ, патриотъ. Има само единъ недостатъкъ: страда отъ недѫга на русофилството. Той и другаритѣ му сѫ отлични хора, способни и енергични.
Защо той прие съюза съ балканскитѣ държавици: Сърбия, Гърция и Черна-Гора, и защо сключи договора съ Сърбия?
Отъ патриотизъмъ, за да извърши, въ послѣднитѣ дни на живота си, едно велико патриотично дѣло: освобождението на поробенитѣ братя и обединението на българския народъ за да остави единъ примѣръ на потомството въ лицето на интелигенцията, какъ трѣбва да се дѣйствува умно и патриотично. Той се въодушевляваше отъ най-патриотични чувства за благото на отечеството.
Можеше ли г-нъ Гешовъ — наедно съ своитѣ отлични другари — да не знае, че сърбитѣ сѫ подли, вѣроломни и най-заклѣти врагове на България.
Можеше ли той да не знае и старата и новата история за враждебнитѣ и вѣроломни отношения на сърбитѣ къмъ България?
Съюзътъ на сърбитѣ съ гърцитѣ и турцитѣ противъ българитѣ въ Македония бѣше прѣсенъ.
Фирмилиановия въпросъ не показа ли, че сърбитѣ, съ съдѣйствието на руската дипломация, се стрѣмятъ да ограбятъ цѣла Македония? Сѫщо и гърцитѣ съ сѫщото съдѣйствие.
Можеше ли всичко това да не знае г-нъ Ив. Ев. Гешовъ.
Защо г-нъ Гешовъ, тоя уменъ и патриотиченъ човѣкъ, свързва съюзъ съ най-голѣмитѣ и непримирими врагове на България — сърбитѣ и гърцитѣ?
Защо подписа единъ договоръ съ който признава чисто български земи за спорни и съ който въведе началото за подѣлба на Македония? Всѣко българско правителство се придържаше до принципа: „автономията на Македония".
Той не знаеше ли, защо руската дипломация бѣше най-голѣмия противникъ за автономията на Македония и недаваше да става дума за тая автономия?
Знаеше. Ако Македония добие автономия, нѣма да остане нито сърбинъ, нито пъкъ гръкъ.
Въ Македония имаше нѣколко гъркомани и сърбомани. Но чисти сърби, нѣмаше нито единъ: но чисти гърци, освѣнъ по край-морскитѣ мѣста, навътрѣ нѣмаше, като жители, нито единъ.
Автономията на Македония за руската дипломация значеше да стане Македония българска. Това е противъ „девизътъ" иа руската дипломация за намалението на България.
Кабинетитѣ Гешовъ—Даневъ приеха съюза и подписаха договорътъ съ Сърбия по искането и посрѣдството на руската дипломация и подъ гаранцията на императора.
Тия кабинети бѣха чисто русофилски.
Приеха съюза и гаранцията по диктовката на русофилския «девизъ»: той се състои:
Да се слуша руската дипломация, безпрѣкословно и безъ възражения. Да се изпълнява нейната воля съ пълно довѣрие и безъ всѣко съмнѣние, че всичко каквото върши и каквото иска тая дипломация, ще бѫде всé за въ полза на България.
Кабинетитѣ Гешовъ — Даневъ, като прѣдставители и тълкуватели на русофилскитѣ чувства на българския народъ, слѣпо — довѣрчиво се водѣха отъ волята и рѫководството на руската дипломация.
Сключиха съюзъ съ заклѣтитѣ исконни врагове на България; подписаха договоръ за подѣлбата на Македония и за воюване противъ Австро-Унгария, а чрѣзъ нея — и противъ тройния съюзъ.
Погрома на България се дължи на слѣпото довѣрие което питаеха кабинетитѣ Гешовъ — Даневъ къмъ руската дипломация и къмъ императора.
Това довѣрие бѣше изражение на слѣпото довѣрие на българския народъ къмъ матушката, къмъ руския народъ.
Виновностьта или, по-добрѣ да се каже, невѣжеството на въпроснитѣ кабинети се заключава въ факта, че тѣ неразличаваха руския народъ отъ руската дипломация, а ги отождествяваха.
Друго е руския народъ, и друго е — неговата дипломация.
Българския народъ има слѣпо довѣрие на руския народъ, а не на неговата дипломация.
Между тая дипломация и руския народъ нѣма нищо общо: нито православие, нито славянски интереси.
Отъ тая дипломация интереситѣ на руския народъ страдатъ повече, отъ колкото ония на българския народъ.
Руски кореспонденти ни разправяли, че врага на славянството, на Русия и на България се крие въ руската дипломация; чрѣзъ нея дѣйствува нѣмцойщината.
Въ в. „Миръ", въ брой 4253 отъ 12 юни 1914 год. се публикува единъ „Апелъ отъ Русия", съ телеграма отъ Петербургъ, 10 юни: в. „Миръ"', копие „Прѣпорецъ".
„Облегчени отъ нѣмскитѣ старания въ България, нѣмскитѣ крѫгове въ Русия подематъ кампания противъ България. Сазановци и Радославовци сѫ забравили здравия смисъль на руския и българския народи. Помогнете за разрушение на двойната игра. Да живѣе България. Русинъ"
Редакцията на в. „Миръ" обяснява, че „русинъ" е псевдонимъ на виденъ руски публицистъ, редакторъ на единъ отъ влиятелнитѣ въ Петербургъ руски вѣстници, който постоянно защищава правата българска кауза".
Нѣмскитѣ крѫгове въ Русия, подъ обликътъ на „Сазановци", е руската дипломация, която подема кампания противъ България. Въ лицето на Сазановци, на руската дипломация, воюва противъ България нѣмцойщината, а не руския народъ. Отъ тази руска нѣмцойщина страда и България, и Русия, и славянството, и православието.
На удивлението: защо руската дипломация облагодѣтелствува враговетѣ на славянството: гърцитѣ и ромѫнитѣ и враговетѣ на православието — мусюлманитѣ въ пакость и врѣда интереситѣ на славянска и православна България, като даде на ромѫнитѣ Добруджа, на гърцитѣ Македония, а на турцитѣ — Тракия? — се обяснява, това удивление, че тая дипломация е враждебна на славянството и на православието, като нѣмцойщина, като Сазановщина.
Тази разлика между руския народъ съ неговитѣ интереси и желания и руската дипломация съ нейнитѣ замисли противъ интереситѣ на тоя народъ и противъ славянството и православието, русофилскитѣ кабинети на Гешовъ—Даневъ несъумѣха да схванатъ.
Въ това не схващане, въ това заблуждение се заключава измамата, вѣроломството, слѣдователно—погрома на България.
Искренни русофили, вѣрно прѣданни, да служатъ усърдно на руския народъ, интереситѣ на когото отождествляваха съ интереситѣ на българския народъ, тия русофилски кабинети—Гешовъ—Даневъ, иматъ своето оправдание, въ факта, че бѣха вѣроломно измамени отъ руската дипломация.
Въ что се състоеше измамата, вѣроломството?
Ето въ что:
Споредъ договора съ Сърбия, устроенъ отъ руската дипломация, земитѣ които щѣха да се приспечелятъ отъ погрома на турската държава, ще се подѣлятъ така: 1) всичкитѣ области, които се намиратъ на сѣверъ и западъ отъ „Шаръ" планина, ще принадлежатъ, безпрѣкословно, на Сърбия; а всички ония области, които се памиратъ на изтокъ и югъ отъ Родопитѣ до морето, ще принадлежатъ безъ прѣкословно на България. 2) Останалата областъ на изтокъ и югъ отъ „Шаръ планина", на западъ отъ Родопитѣ и на югъ до морето, ще се подѣли така: се тегли една гранична линия отъ Егри Паланка, която се простира до брѣга на Охридското езеро при манастира Бъбовци. Всичката оная область, която се намира нагорѣ, на сѣверъ отъ тая линия, е „спорна". А пъкъ всичката оная область, която е на долѣ, на югъ отъ тая линия, е не спорна, принадлежи на България: върху тая область Сърбия нѣма да има никакви претенции. Върху спорната зона която е на сѣверъ отъ рѣчената линия, ще се произнесе арбитърътъ, императора. Той като арбитъръ, има право да движи, да вдига тая линия само на сѣверъ, до гдѣто намѣри за добрѣ, или пъкъ да признае тая линия за граница между Сърбия и България.
Отъ рѣчената линия—Егри-Паланка — Охридското езеро — всичко на долу, на югъ и на изтокъ до бѣло, до мраморно море и до черното остава на България, безпрѣкословно.
Понеже българскитѣ правителства се придържаха по принципа да нѣма подѣлба на Македония, се измисли уловката съ „спорната зона". Императорътъ, като арбитъръ, съ правото да вдига на сѣверъ линията—Егри-Паланка—Охридското езеро—до тамъ до гдѣто цѣлата спорна остане на България.
Отъ рускитѣ дипломати шепнато бѣше на нашитѣ, че „спорната зона" се създава съ цѣль да се убѣдятъ сърбитѣ да приематъ договора като ще се надѣятъ, че всичката спорна земя ще остане на Сърбия: така ще бѫдатъ онадеждени. А пъкъ вие, българитѣ, бѫдете спокойни: всичката спорна область ще бѫде ваша. Нѣма да има подѣлба на Македония: цѣла ваша. Имате за гаранция, честното, мощно слово на императора".
При такава една область отъ линията Егри-Паланка до Охридското езеро; область до Егейско, до Мраморно и до Черно морета, при обѣщанието, че съ правото на арбитъра императора да движи и вдига тая линия на сѣверъ, ще получи България и спорната зона, т. е. цѣла Македония, кой българинъ при такъвъ договоръ съ гаранцията на императора за изпълнението му, кой българинъ на мѣстото на г-нъ Ив. Ев. Гешовъ не би приелъ съ благодарность и съ гордость такъвъ съюзъ съ такъвъ договоръ?
Кой българинъ би се осмѣлилъ да каже, че нѣма довѣрие на императора? Кой би си допустналъ, че тукъ, при тази гаранция, се упражнява машинация, се крои капанъ, въ който да падне България съ своя царь?
Вината на хората отъ кабинетитѣ Гешовъ—Даневъ за погрома на България не се състои въ това, че тѣ имаха пълно довѣрие на руската дипломация и на императора, че останаха вѣроломно измамени, а — вината — се състои въ това, че тѣ, по партизански съображения, не се осмѣлиха да изповѣдатъ истината, кой е причината за погрома, а отидоха да обвиняватъ неотговорни лица, да „търсятъ подъ волътъ теле", и го посочиха, че го намѣриха въ 16 юни.
Поне да бѣха постѫпили, както постѫпи Негово Блаженство, и да кажеха, както той каза: „истината всѣки я знае — тя е ясна като бѣлъ день. Великитѣ национални интереси, обаче, диктуватъ, всичко това да се прѣтърпи и да се прѣмълчи съ небивалъ стоицизъмъ".
По поводъ оставката на г-на Ив. Еа. Гешовъ ние писахме на едно високопоставено лице слѣдующето:
„Руската дипломация знаеше, че българското правителство се съставлява отъ лица русофили, но незнаеше, че въ България нѣма прѣдатели на отечественнитѣ интереси.
„Мисъльта, че русофилитѣ, по своя девизъ, ще се съобразяватъ съ изисканията на руската дипломация, въведе въ заблуждение послѣднята да се одързости да иска отъ България нейното самоубийство и да насърдчи сърбитѣ и гърцитѣ да увеличатъ претенциитѣ си и да тероризиратъ българитѣ въ Македония за да ги заставятъ да се откажатъ отъ своята народность.
„Г-нъ Ив. Ев. Гешовъ, като добъръ патриотъ, неможеше да даде жертвитѣ, въ полза на Сърбия и въ врѣда на България, които искаше отъ него руското правителство.
„Но понеже не желаеше да влѣзе съ послѣдното въ конфликтъ, на непослушание, би принуденъ да си подаде оставката, за да запази знамето на своята партия, —русофилството".
„Двѣтѣ коалирани партии, които съставляватъ правителството, дължатъ своето сѫществуване на русофилството. Еднитѣ, цанковиститѣ, на крайното, на слѣпото русофилство, а другитѣ, народняцитѣ, — на умѣреното.
„Тѣ се образуваха като опозиция на русофобството, като противна на Стамболовизма, партия русофилска.
„Подъ това знаме — „русофилството" — тѣ се образузаха и подъ неговия девизъ редъ години водиха ожесточена борба.
„Основата върху която се съзидаха и върху която се крѣпятъ тия партии е — „русофилството". Да не служатъ на руската дипломация, да не се съобразяватъ съ волята на императора, значило би за тѣхъ да се обявятъ за — „русофоби"; — да оплюятъ всичката своя минала дѣятелность противъ русофобството, противъ стамболиститѣ; — да признаятъ, че сѫ работили противъ патриотизма, противъ интереситѣ, противъ независимостьта на България и — да признаятъ още — че Стамболовъ е билъ великия българинъ, комуто се дължи запазването на днешна велика и независима България.
„Ако, въ врѣме на междуцарствието, бѣше побѣдила тѣхната партия, а не стамболовата, — трѣбва да признаятъ—че днесъ, намѣсто независима България, щѣше да има една руска губерния, подъ название „Болгария", та така, по тоя начинъ, да признаятъ, че стамболиститѣ били истинскитѣ патриоти, защитници на националнитѣ интереси, спасителитѣ на България.
„Могатъ ли да направятъ подобно признание, подобно оплюване на своето политическо минало? Не могатъ.
„Защото, да не слушатъ руската дипломация и да не служатъ на нейнитѣ интереси, това значило би да се обяватъ за „русофоби", т. е. да се самоубиятъ въ духътъ на партизанството. Ето затова злия гений на партизанството държи въ тѣхъ задавено патриотическото чувство".
Тоя зълъ гений не имъ даде възможностьта и куражътъ да изповѣдатъ „истината която е ясна като бѣлъ день и всѣки я знае". Когато г-нъ С. Даневъ казалъ, „нашата политика фалира", да бѣше прибавилъ още думитѣ: „бидохме вѣроломно измамени и то отъ кого?—отъ идолътъ на когото се кланяхме". Ако бѣха изповѣдали истината, народътъ щѣше да имъ прости тоя грѣхъ, защото и народътъ страдаше отъ тоя недъгъ, отъ недъга на русофилството.
Но види се и тѣ, като благоразумни, рѣкли, споредъ съвѣта на Негово Блаженство: „Великитѣ национални интереси диктуватъ, всичко това да се прѣтърпи и прѣмълчи съ небивалъ стоицизмъ", та за това посочватъ „телето подъ вола" като указватъ на 16 юний, като на катастрофална дата, за която тѣ, като отговорни, споредъ Конституцията, се мѫчатъ да доказватъ, че не отговарятъ.
Но, сиротитѣ, забравятъ, че 16 юни не падна отъ небето, а има история.
Тая история, история на девизътъ на руската дипломация за намалението и омаломощението на България, има своята хронология отъ 1889 год., когато окончателно се оформи рѣшението да се увеличи Сърбия за смѣтка намалението на България.
Планътъ на руската дипломация бѣше нагласенъ така щото въ резултатъ на балканския съюзъ да се добие погрома и разграбването на България.
Или ако побѣди Турция или ако побѣди съюза, да се добие единъ и сѫщъ резултатъ: България разгромена.
Въ първия случай, турската главна сила ще унищожи българската армия. Въ такъвъ случай Русия ще нахлуе съ войскитѣ си въ България за да я спасява; ще прогласи България за„немирница" и ще я държи окупирана и управлявана отъ единъ руски императорски комисаръ подъ претекса до като се умиротвори и уталожатъ духоветѣ, а въ сѫщность до като се достигне до „Дунайска губерния" и императора се титулува и „царь болгарскій".
Въ втория случай, ако побѣдятъ българитѣ, българската армия да бѫде парализирана и България разгромена.
Въ началото на войната, когато главната квартира бѣше въ г. Ст.-Загора, една вечерь ме посѣтиха въ домътъ ми двама руски кореспондента, родомъ петербуржани, единия на име М. Л. Березовски, кореспондентъ на „Биржевия Вѣдомости", който се подписва подъ псевдонимъ „Ольгенинъ" а другия: А. Н. Брешко, Брешковскій, кореспондентъ на „С.-Петербурская Газета" и „Синій Журналъ".
Тѣ, двамата придружени бѣха отъ учителя при мѣстната дѣвическа прогимназия г-на А. Шульговски.
Цѣльта на дохождането имъ бѣше да ме убѣдятъ да ходатайствувамъ прм главната квартира да имъ разрѣши да вървятъ подиръ войната.
Мотивътъ за ходатайството бѣше, че руската дипломация имала въ програмата на своя девизъ щото България отъ тази война да излѣзе разгромена и намалена, било като побѣдителка, било като побѣдена—въ всѣки случай.
Г-нъ Березовскій около три часа говори като приведе много доказателства за да ме убѣди въ лошия замисъль на руската дипломация за интереситѣ на България. Той прѣдполагаше, разбира се, че азъ съмъ отъ слѣпитѣ русофили, та затова, така усърдно се стараеше, съ привеждането много аргументи — да ме убѣди въ тая истина, че руската дипломация е голѣмия врагъ за интереситѣ на България, истина която азъ знаехъ много по-отдавна и по-сигурно отъ тѣхъ.
„Нашитѣ кореспонденции, казваха, ако се пишатъ отъ тукъ, съ свѣдѣния получавани по слухъ, ще бѫдатъ ялави, безинтересни. Но, ако се пишатъ отъ бойното поле, ще бѫдатъ огненни, написвани съ ентусиазмъ въ полза каузата на България: за освобождението на поробенитѣ братя и за обединението на българския народъ. По тоя начинъ да повдигнемъ общественното мнѣние въ Русия до такава степень силно въ полза на България щото руската дипломация да бѫде задавена отъ силата на това мнѣние за да не посмѣе да прилага своя планъ за погрома на България".
Единъ день въ София срѣщнахме се съ г-на Калинковъ, тогава пълномощенъ министръ въ Букурещъ. Казахме му, че Сазановъ ни грози съ катастрофа за България, като се сърди, че хората на българското правителство не слушали руската дипломация.
„Не е вѣрно, каза той. Въ течението на работитѣ съмъ. Азъ знамъ положително, рѣче, че нашитѣ министри всѣки день, отъ зарань до вечерь чакали инструкции отъ Русия въ София при пълномощния министръ г. Неклюдовъ: „какво да вършатъ „днесъ". Нищо не сѫ вършили безъ да получатъ неговитѣ инструкции. Послушанието отивало до тамъ, щото имало случаи да го питатъ министритѣ: нѣмали нѣкоя важна работа: „можемъ ли днесъ да си отидемъ дома за обѣдъ"?
Било шепнато на г-на С. Даневъ отъ ония съ които не прави политика да иди въ Букурещъ и да каже на ромѫнското правителство повѣрително: „искайте компенсация; сега му е врѣмето, ще ви се даде". Защото, казали му, въ интереса на България било да се залъже Ромѫния за да не ви отвори война сега когато имате война съ Турция, „а пъкъ послѣ, когато си свършите работата, не давайте нищо".
Прѣди да отиде за Лондонъ, г. Д-ръ С. Даневъ се отби въ Букурещъ. Щомъ излѣзе отъ Букурещъ, и ромѫнитѣ изявиха претенции за компенсация.
Д-ръ Даневъ тръгна за Дондонъ. Подиръ него тръгнаха делегати на ромѫнското правителство и го гониха чакъ въ Лондонъ, да водятъ съ него прѣговори за компенсацията.
Тогава се питахме ние, защо тия делегати не отиватъ въ София, при българското правителство за водене прѣговори за компенсацията, а тичатъ подиръ Даневъ, като кучета подиръ кучка, която си вдигнала опашката?
Въ отговоръ на това питане, тогава оргънътъ на г-нъ Д-ръ Даневъ, официозътъ „България", за обяснение открито заяви, че „признава правото на Ромѫния да претендира за българска земя. (в. „Софийска Вечерна Поща", № 288, отъ 23 февр. подъ заглавие: „Власитѣ и гърцитѣ у насъ").
А пъкъ в. „Миръ", отъ 22 февр. 1613 г. № 3808, въ уводна статия подъ заглавие „Недостолѣпни хитрувания", пише по тоя въпросъ: „Инициативата за оправяне на българо-ромѫнската граница ромѫнитѣ отдаватъ на насъ. Такива изявления виждаме, че се прокарватъ отъ Букурещъ въ цѣлия европейски печатъ. Защо увѣряватъ отъ Букурещъ, че ние сте взели инициативата за прѣговоритѣ съ тѣхъ, че ние сме имъ прѣдложили да се направи ректификация на границата, че ние просто сме ги насилвали отъ началото да взематъ часть отъ земята ни, па послѣ сме се отказали и тъй сме създали криза. Даже г-нъ Даневъ се прѣдставлява, че тръгналъ отъ България ей тъй отъ кефъ и желание да дава земи на Ромѫния, и съ тая цѣль отишълъ въ Букурещъ"!
Ами какви дяволи търсѣше въ Букурешъ? Официозътъ в. „България" открито заявява, че признава правото на Ромѫния да претендира за българска земя".
Шепнатото бѣше: „обѣщавайте и не давайте". „Ке й лажимъ". Бисмарковска политика!
Интересно явление бѣше: а) Ромѫнитѣ искаха въ Петербургъ да се разрѣши спорътъ имъ съ България. Знаеха, че отъ тамъ идѣше насърдчението за сполука. б) И турцитѣ искаха да се урѣди мирътъ съ България пакъ въ Петербургъ. Защото казано имъ бѣше, че Русия не само Родосто, но и Одринъ, но и Лозенградъ, но и Димотика не ги дава България. в) И сърбитѣ и гърцитѣ все за сѫщитѣ причнни искаха все въ Петербургъ да се разрѣшатъ спороветѣ имъ съ България.
Тичатъ при оногова, който раздава дарованията, българскитѣ земи.
„Недъгътъ" отъ слѣпото русофилство е причината за погрома на България.
Жумѣха, мижеха, и не искаха да погледнатъ за да не видятъ вампиро.
Играта и лукавството на руската дипломация неможаха да схванатъ. Слѣпи бѣха отъ прѣкалено довѣрие къмъ руската дипломация.
Нейния лукавъ маниеръ бѣше: Сазановъ, въ официалнитѣ си телеграми прѣпорѫчва на нашето правителство едно, напримѣръ: „спогодете се съ Ромѫния; удовлетворете нейнитѣ искания; инакъ, ще ви нападне, ще нахлуе въ България. Ненадѣйте се на конвенцията: тя е обезсилена". А Неклюдовъ—друго, той казва: не слушайте Сазанова. Това, което той казва, е за прѣдъ очитѣ на хората, е — бошъ лафъ, блъфъ".
Когато бѣхме заобиколени отъ сърби и гърци, които се готвеха да ни нападнатъ и когато на турцитѣ бѣше отворенъ пѫтя за България за да нахлуятъ безпрѣпятствено, г-нъ Ив. Ев. Гешовъ не знаеше ли, толкова ли простакъ бѣше та не можеше да разбере, че трѣбва да удовлетворимъ Ромѫния, до като минемъ моста?
На 6 февруари 1913 година ние отправихме до министра-прѣдседателя г-нъ Гешовъ една телеграма съ слѣдующето буквално съдържание:
„Едно мнѣние. Ако се види, че Ромѫния не удовлетворена ще ни обяви война и ако Русия не е рѣшена въ такъвъ случай да нападне на Ромѫния, слѣдователно и да воюва и съ тройния съюзъ, разумното е — за да нѣмаме за сега война съ Ромѫния — трѣбва да й се направи отстѫпката. Послѣ, като се сключи мирътъ съ Турция, да се произведатъ изборитѣ за Велико Народно Събрание. Да се даде на Ромѫния да разбере, че това Събрание не ще удобри отстѫпката, слѣдователно, ако не изпраздни завзетата отстѫпена територия, ще бѫде изтласкана съ война. По тоя начинъ да се държи 2—3 години въорѫжена и послѣ, когато тя се умори и ние се приготвимъ добрѣ, да се свика Великото Народно Събрание, което да отхвърли отстѫпката, да се покани Ромѫния да изпраздни завзетитѣ мѣста и, ако не ще, да се прогони съ война и да си вземемъ цѣла Добруджа за да се изравни границата: по дѣсното течение на Дунава — България, а по лѣвото — Ромѫния.
Ако едно лице, като насъ, което нѣма нищо общо съ политиката, можеше да знае, че ако Ромѫния нахлуе въ България, ще настѫпи погрома, какъ единъ г-нъ Гешовъ, единъ г-нъ Т. Тодоровъ да не разбиратъ тая проста, очевидна истина?
Това, което дѣцата разбраха, тѣ, великитѣ умници, какъ да не разбиратъ?
Вдигнаха цѣлата армия отъ Читалджа и Булаиръ и я прѣхвърлиха на западъ, на границитѣ срѣщу сърбитѣ и гърцитѣ — защо? — за да воюваме съ вѣроломнитѣ ни съюзници. Ами 16 юни кому се дължи, не ли на прѣхвърлянето на армията на западъ?
Когато гърцитѣ водѣха открито прѣговори съ турцитѣ за да ни нападнатъ послѣднитѣ и си взематъ Тракия, тогава нашитѣ дипломати вдигнаха цѣлата армия отъ границата съ турцитѣ и оставиха свободенъ входътъ на послѣднитѣ да нахлуятъ въ България.
Какъ се обяснява тая дѣтинщина на хора сериозни съ дълбокъ углъ? — Съ слѣпото довѣрие на Неклюдовъ, който дерижираше нашитѣ дипломати и казваше: „Русия гдѣ остава Ромѫния, врага на славянството, да нахлуе въ България? гдѣ ще остави турцитѣ, враговетѣ на христианството, да се повърнатъ, да нахлуятъ въ България и да си взематъ назадъ земята която се освободи единъ пѫть съ христианска славянска българска кръвь? Бѫдете си спокойни. Не давайте никому нищо, ни на ромѫни, ни на сърби, нито на на гърци".
Въ това врѣме, въ това критическо положение на работитѣ, когато очевидна бѣше опасностьта, че вѣроломнитѣ съюзници — сърбитѣ и гърцитѣ сѫ приготвени да воюватъ противъ насъ, че ромѫнитѣ и турцитѣ ще нахлуятъ въ България, която ще бѫде нападната отъ петь врага, въ това врѣме г-нъ Гешовъ, за успокоение на духоветѣ, излѣзе да направи знаменитата декларация, че нѣма да дадатъ никому нито педа земи.
Ние, които не допускахме, че великоумния Гешовъ се вдѣтенясалъ, възхитени отъ неговата декларация, която, помислихме, че е резултатъ на дадена гаранция отъ страна на Русия, поздравихме го съ една телеграма съ слѣдуюшето буквално съдържание:
„София. Министръ-прѣдседатель г-нъ Гешовъ. Вашата декларация публикувана въ „Вечерна Поща" отъ 11 того, че официална България нѣма да даде нито педа земя никому, не само на ромѫнитѣ, но нито на сърбитѣ, нито пъкъ на гърцитѣ, оправда моята огласка, че трѣбва да имаме пълно довѣрие на васъ съ търпѣние, както се оправда и прѣдсказанието ми, че Вие, именно туркофилитѣ, ще отворите война на Турция за освобождението на христианитѣ. Вашитѣ думи, казани мене прѣди войната, че готвите нѣщо, което като се обнаружи, ще служи за примѣръ на интелигенцията въ потомството какъ трѣбва мълкомъ да се дѣйствува, се оправдаха напълно. Богъ да ви благослови и да ви удостои съ заключване на миръ въ пълна наша сполука за славата на Бога, който ни дарува блѣстящи побѣди на бойното поле, да ви дарува подобни и на дипломатическото поле."
Г-нъ Ив. Ев. Гешовъ, като умѣренъ русофилъ, се свѣсти. Разбра, че руската дипломация води България въ пропастьта на разгрома.
Ние тогава писахме, че г-нъ Гешовъ, като взе прѣдъ видъ обстоятелствата: 1) че императорътъ нерачи да влѣзе въ ролята на арбитъръ по изпълнението договора ни съ Сърбия; 2) че сърбитѣ се отказватъ отъ посрѣдничеството на императора; 3) че сърбитѣ и гърцитѣ, съ своето настояване да се вложатъ въ врѣменния миръ съ Турция и тѣхнитѣ изисквания, които сѫ отъ компетенцията на силитѣ, създаватъ прѣдумишленно затруднения съ цѣль да се отлага и протака подписването на мира; 4) че силитѣ, макаръ и да виждатъ, че изискванията на тия съюзници не се отнасятъ до Турция, съ която се сключва мирътъ, а до силитѣ, които сѫ взели въ рѫцѣтѣ си тия въпроси, не даватъ на България да подпише мирътъ съ Турция, ами и тѣ гонятъ сѫщата цѣль да се отлага подписването на мира, подъ претекса да убѣдятъ съюзницитѣ да подпишатъ и тѣ мирътъ; и 5) че отлагането подписването на мирътъ имá за цѣль да се изтощи България, да се умори отъ ожидания, да се произведатъ смутове въ армията ни, а отъ друга страна да се усилятъ вѣроломнитѣ ни съюзници, да се укрѣпятъ здраво за да ни заставятъ да приемемъ анексирането на окупиранитѣ отъ тѣхъ български земи: всичко това даде на г-нъ Гешовъ да разбере, че е приготвенъ погрома на България.
А пъкъ отъ нотитѣ, съ които руската дипломация прѣдлагаше да се срѣщнатъ президентитѣ на съюзнитѣ държавици било въ Нишъ, било въ Солунъ, било въ Петербургь, на съвѣщание за споразумѣние, разбра отъ тия ноти, че се искатъ отъ България голѣми жертви и той, като добъръ патриотъ, ненамѣри въ себе си сила да може да даде тия жертви, нито пъкъ да влѣзе въ конфликтъ на непослушание съ руската дипломация, намѣри изходъ въ подаване оставката си за да запази знамето на своята партия — русофилството.
Г-нъ Д-ръ С. Даневъ съ удоволствие замѣсти г. Гешова. Състави новъ кабинетъ отъ сѫщитѣ коалирани партии отъ сѫщитѣ лица на Гешовия кабинетъ.
Той, г-нъ Даневъ, като чистокръвенъ, краенъ, слѣпъ русофилъ, който не прави политика съ руската дипломация, сн помисли, че г-нъ Гешовъ нѣмй успѣхъ, защото бѣше умѣренъ русофилъ, та — вслѣдствие на това — н« е могълъ да добие симпатията на руската дипломация. Чакайте сега, да видите, той какво ще направи?
Ромѫния ли, Турция ли — ще нахлуятъ въ България? Боже сохрани, никога такова нѣщо!
И се одързости да каже знаменититѣ думи: „само пърстето си да повдигна, и тутакси рускитѣ корпуси ще навлѣзатъ въ Ромѫния и въ Турция и ще ги обърнатъ на прахъ и пепель. Така убѣденъ бѣше горкия!
Г-да Даневъ и Тодоръ Тодоровъ, рѫководители на русофилската политика, хора талантливи, оратори, първокачествени адвокати, показаха се голѣми простаци въ политиката, не за друго, а само заради своето слѣпо довѣрие на руската дипломация.
Когато ромѫнитѣ дойдоха до София, турцитѣ до границитѣ на стара България, едвамъ тогава г. Д-ръ С. Даневъ се събуди отъ летаргическия сънь, произведенъ отъ опиума на слѣпото довѣрие на руската дипломация.
Тая политика доведе България до устието на страшната пропасть, Тогава Даневъ уплашенъ, извика: „нашата политика фалира; търсете други хора да спасятъ България".
Ако Даневия кабинетъ продължеше своето сѫществуваване още една седмица и не дойдеше либералния Радославовъ, тогава ромѫнитѣ, сърбитѣ, черногорцитѣ, гърцитѣ и турцитѣ щѣха да бѫдатъ въ София и щѣха да си подѣлятъ Българията подъ ентусиастическото рѫкоплѣскане на дивото славянство и на матушката Русия.
Русофилскитѣ партии, които въ лицето на г-на Д-ръ С. Даневъ признаха, че тѣхната политика фалира, на мѣсто да се възмутятъ отъ вѣроломната измама, съ която безбожно ги изневѣри руската дипломация, която по най-безсъвѣстенъ начинъ експлоатира съ тѣхното дѣтинско довѣрие, тѣ, наопаки, подбудени отъ партизанския бѣсъ, се завзеха да защищаватъ тая дипломация и да обвиняватъ авторитѣ на 16 юни. А пъкъ не виждатъ, че тѣ сѫ авторитѣ и на тая дата.
Образуваха враждебенъ блокъ противъ либералното правителство, се съюзиха съ крайнитѣ анархистически елементи, дадоха вѣра и клѣтва или да падне всѣко либерално правителство, което не е чистокръвно русофилско и което не отива въ Петербургъ и не слуша руската дипломация или, ако не, при такова либерално като днешното правителство, по-добрѣ да загине България, като политическа единица.
Съ рикане и ритане се опитаха или да се развали сключения оъ Берлинъ заемъ, или да се прѣустанови дѣятелностьта на Камарата и, чрѣзъ митинги и революция, да пропадне България въ днешнитѣ сѫдбоносни обстоятелства, когато ако правителството не бѫде разтързавано отъ влтрѣшнитѣ врагове, може да се използуватъ тия обстоятелства и да се повърнатъ на България ограбенитѣ й земи.
Прѣдъ тая мисъль, че има възможность да се повърнатъ ограбенитѣ земи, прави блокътъ да трѣпери отъ страхъ да не би при днешния либералски кабинетъ, да оцѣлѣе България, и да си вземе това което е нейно.
Комюнике отъ руската въ София легация ги зове на подвигъ противъ България. И тѣ побѣснѣха въ камарата и на площадитѣ.
Тѣ, въ бѣсътъ си, безразсѫдно настояватъ да се сключи заема въ Парижъ. Не даватъ никому възможностьта да обясни причинитѣ поради които такъвъ сключенъ въ Парижъ заемъ е невъзможенъ.
Съ единъ шумъ, произвежданъ отъ тропане, викане и хвъргане съ каквото се попадне, шумъ който напомнюва не варварски, а дивашки врѣмена и прѣдставлява и диваци, не даваха да се чуе обяснителната дума и на г-на министра-прѣдседателя.
Защо се боятъ отъ обясненията? Страхъ ги е да чуятъ, че отъ Парижъ ни изпращатъ въ Петербургъ: „идете въ Петербургъ; ако руското правителство става гарантинъ за васъ, ще ви дадемъ пари въ заемъ".
Руското правителство прѣдлага условия: Първо. Да се отрѣчемъ отъ Македония и отъ Добруджа и да признаемъ официално Букурещския договоръ за ненарушимъ.
Второ. Да влѣземъ пакъ въ съюзъ съ. Сърбия.
„Не отивайте въ Петербургъ", викаше по-прѣди г. Борисъ Вазовъ въ в. „Утро" № 835 отъ 26/V 1913 г. Тамъ ни кроятъ капанъ. Искатъ да ни изпращатъ въ Каноса".
А пъкъ сега, наедно съ него, членоветѣ на партиитѣ: народняшка, цанковистка, демократическа, радикалска, социалистическа (ш.) и земледѣлска, почти всичкитѣ, съ изключение на либералитѣ, си дератъ гърлата и викатъ: „въ Петербургъ, тамъ да ходимъ; въ Петербургъ е нашето спасение. Въ слушането руската дипломация ние ще се освѣтимъ".
Тая дипломация ни изигра и ни съсипа. Пакъ да тичаме при нея. Да станенъ мѫченици на нашата прѣданность къмъ нея и слѣпо довѣрие
Нека загинемъ отъ нейнитѣ рѫцѣ! Ще се освѣтимъ!
„Κὼγε με, αγω, νά ἀγιὰσω" — „заколи ме, аго, да се освѣтя", така се молили хиоскитѣ жители на турцитѣ въ врѣме на Елладското възстание. Тичали при тѣхъ, навеждали вратъ и молили турцитѣ, казвайки: „Κὼγε με, αγω, νά ἀγιάσω ". ,,3аколи ме, господарю, да се освѣтя".
И нашитѣ слѣпи русофили тичатъ при рускитѣ дипломати, прѣвиватъ вратъ и се молятъ: „заробете ни, възложете ни игото на робството, ние сме потомци на ония българи сектанти, които прѣдадоха България на турцитѣ безъ война. Ние, по рождение, по инстинктъ, сме прѣдатели. Не можемъ да живѣемъ независимъ и свободенъ животъ". Вие, руситѣ, изпратете ни отъ Петербургъ комисарь. Не ни е потрѣбенъ царь. Споредъ халътъ ни, стига за насъ най-много единъ „царибашия".
Подиръ погрома, г. Неклюдовъ побѣгна отъ София.
Чичо Петръ, сръбския краль, го награди съ най-голѣмъ орденъ за заслуга къмъ сръбскитѣ интереси.
Защо кральтъ на Сърбия награждава единъ пълномощенъ министръ, който дѣйствувалъ въ друга държава, въ София, гдѣто е дѣйствувалъ при царь Фердинанда и при българскитѣ кабинети — Гешовъ — Даневъ?
Той, Неклюдовъ е работилъ, наистина, при царь Фердинанда и при българскитѣ министри, но е работилъ за пакость на интереситѣ на България, а за полза интереситѣ на Сърбия.
По заповѣдь отъ своето началство, той, Неклюдовъ, дережираше нашитѣ русофилски кабинети, които му служеха за кукли, дережирани отъ него, слѣпи орѫдия.
Всѣко утро той се освѣдомяваше отъ нашитѣ министри, негови слѣпи орѫдия, за състоянието на нашитѣ войски, гдѣ кои части се намиратъ, гдѣ е голѣмата сила и гдѣ се намира слабата ни страна.
Всѣки день Неклюдовъ чрѣзъ Хартвига държеше сръбското правителство въ знание за движението и положението на частитѣ отъ нашата армия.
Значи руското дипломатическо агентство въ София е служило за шпионско отдѣление на сръбската армия.
Неговитѣ органи, които му доставлявали потрѣбнитѣ сведения, били нашитѣ министри.
Устройството на такъвъ единъ благонадѣжденъ шпионажъ е принесълъ най-голѣма услуга за успѣха на сръбското дѣло противъ България — за погрома на послѣдната.
Ето за тази услуга на Неклюдовъ, сръбския краль го награждава наедно съ цѣлия персоналъ на посолството. Не е наградата »за чернитѣ очи«.
Но не е само тая заслугата на Неклюдовъ.
Той издавалъ заповѣдитѣ за отстѫпленията и настѫпленията на нашата армия.
Въ помощника на главнокомандующия, въ генерала Савовъ, се съзрѣло и посрѣщнало едно прѣпятствие за правилното командуване на армията ни отъ Неклюдовъ. За това генералъ Савовъ се замѣсти отъ генералъ Радко Димитриевъ, най-благонадежния, послушенъ русофилъ.
Гдѣ ги не сѣешъ, тамо не поникнуватъ рускитѣ дипломати.
Въ всичко ни се бъркатъ! Какви грижи не полагатъ за нашето згромолясване?
Не 16 юний, а 18 юний създаде погрома на България, когато Неклюдовъ заповѣда да отстѫпи нашата армия по всичкитѣ линии.
Ако не бѣше тая заповѣдь, т. е. ако не бѣше се извършило това отстѫпление, цѣлата сръбска армия щѣше да падне въ плѣнъ. Тогава и гърцитѣ щѣха да бѫдатъ унищожени. Това заслужено благодѣяние, принесено на сръбския народъ, не се възмездява само съ орденитѣ отъ краль Петра.
Не е чудно, прочее, че Неклюдовъ, който дѣйствуваше въ София, че се възнаграждава отъ Бѣлградъ.
Неговитѣ услуги се простиратъ много далечъ. Само ние не сме го оцѣнили достатъчно.
Парализирането силата и убиването, сломяването духа иа нашата армия, нему се дължи.
Той дережираше: несвързването мира на бойното поле; — искането Родосто и Одринъ; прѣкъсването прѣговоритѣ за мира; — подновяването на войната; — нескончаемитѣ отлагания на прѣговори и бездѣйствие, до като се разбунтува нашата армия и хвърли пушкитѣ; — пишеше той остритѣ телеграми до императора и ултиматума до руското правителство.
Сазоновъ едно прѣпорѫчва, Неклюдовъ противното съвѣтва: това било политика, отрекомендувана отъ руското правителство. Сазоновъ се сърди и се заканва съ погромъ, че го не слушатъ.
Неклюдовъ подиръ погрома фиряса отъ София. Защо побѣгна?
Потресенъ отъ прѣдателското поведение на русофилитѣ противъ отечественнитѣ си интереси, той, виждалъ въ себе си силата, която го заставлявала, като се срѣщне съ тѣхъ, да плюе въ лицето имъ и да имъ каже: »мнѣ стыдно что Вы болгари«. Если такъ, то — »болгари — магари«.
Това е заслуженото.
Въ България хората отъ типа на идиотското русофилство, които сѫ славянофили, русофили, но не българофили, а поклонници на балканския патриотизмъ, сѫ толкова много тия тонковци, щото съ коса да ги косишъ, не се довършватъ.
И пакъ викатъ: »идете да отидемъ въ Петербургъ. Да отидемъ тамъ като говеда на касапницата. И много нѣщо по-долни сме отъ говедата. Послѣднитѣ се сѣщатъ, гдѣ ги водятъ, и за това показватъ отчаяно съпротивление«.
Ние по-долнитѣ отъ говедата, самички отиваме, прѣвиваме вратъ и викаме: »κώγε με, ἀγω, νὰ ἀγιάσω «. »Заколи ме, Господарю, да се освѣта«.
Въ идиотското си русофилство се деремъ да викаме: »не е той виновника на погрома, а е 16 юний, катастрофалната дата«.
Като жумимъ съ мижене си закриваме очитѣ прѣдъ »истината, която я знае всѣки, защото е ясна като бѣлъ день«; струва ни се, че цѣлия свѣтъ потѫва въ мракъ, та никой не вижда и не знае тая истина. Жумете да мижимъ, не виждайте, не поглеждайте вампиро«!
Хората на 16 юний се уподобяватъ по своя слѣпешки маниеръ на едно момче, подъ название Диме Пуце.
Едно врѣме, ми разказваше майка ми, имало комшийско дѣте, на име Диме Пуце. До нашата кѫща имало фурна. Фурнаджия билъ Кочо Гаврилъ.
Прѣдъ третоарътъ на фурната, подъ сѣнчицата, имало изложени кошове пълни съ разни овощия: круши, ябълки и кестени. Комшийскитѣ жени сѣдѣли подъ стрѣхата на третоарътъ, работѣли рѫчна работа и бесѣдвали.
Диме Пуце, излѣзне отъ тѣхната порта на близката до фурната кѫща, ще погледне и ще отбѣлѣжи точно гдѣ се намиратъ кошоветѣ съ овощията и, като си затвори очитѣ, съ жумене тръгнува въ направление къмъ кошоветѣ, дохожда и, въ присѫтствието на женитѣ и прѣдъ тѣхнитѣ очи, жуми и си пълни джебоветѣ. Никой не го вижда и никой не го видѣлъ !
При затворени очи, като е нему тъмно, мисли, че е мракъ, че е тъмно за всички, та никой го не вижда, че краде, че си натупа джебоветѣ.
Въ това се заключава заблуждението на ония наши русофили, които, като послѣдователи на Димета Пуцета, жуматъ, мижатъ, та си мислятъ, че е мракъ за всички, та никой не вижда какъ виновникътъ, великия Пуце, открадна българскитѣ земи въ Македония, Добруджа и източна Тракия, та ги натупа въ джебоветѣ на сърби, на гърци, на румѫни и на турци.
Нашитѣ русофили жуматъ и невиждатъ, че тоя виновникъ прѣдъ лицето иа цѣлия свѣтъ устроя балкански блокъ, състоящъ отъ Сърбия, Гърция, Черна-гора и Ромѫния: противъ България.
Тоя блокъ, споредъ директивата дадена отъ виновника, има за задача и цѣль унищожението на българския елементъ въ българскитѣ земи заграбени отъ Сърбия, Гърция и Ромѫния.
Покровительтъ на тоя блокъ е неговия основатель, императорътъ, виновникъ на погрома.
Прѣдъ лицето на цѣлия свѣтъ тая лига унищожава българитѣ, православнитѣ славяни.
Терорътъ, упражняванъ въ мирно врѣме отъ тоя блокъ, по своята жестокость, свирѣпость и безчовѣщина, нѣма подобие, нѣма примѣръ въ историята на варварскитѣ врѣмена.
Кажете, българи, какво мислите? Ако императорътъ не насърдчаваше или несъизволяваше да се вършатъ тия свирѣпости надъ православнитѣ българи славяни, щѣше ли да има тая дързость свирѣпата лига?
Руската дипломация, во главѣ съ своя императоръ, протестираха ли за тия свирѣпости и нечути жестокости вършени надъ българитѣ въ поробенитѣ земи отъ сьрби, гърци и ромѫни, угрозиха ли тия звѣрове да прѣстанатъ да унищожаватъ единъ въ нищо невиненъ народъ?
Драконовския, най-свирѣпия законъ, който издаде Сърбия за унищожение на българитѣ въ Македония, руския вѣстникъ „Новое Врѣме" намѣри, че е много мегъ, трѣбва да бѫде много по-жестокъ за да смаже главата на тая змия — българския елементъ.
Жумете, вие послѣдователитѣ на Пуцета, никой не вижда, че руския официозъ публично насърдчава жестокоститѣ, безжалостното изтрѣбление на българския елементъ!
Жумете! рускитѣ консули съвѣтватъ българитѣ, за да не бѫдатъ изтрѣбени и унищожени, да ставатъ сърби ония които сѫ подъ сръбска власть, и гърци — които сѫ подъ гръцка.
На ония българи, които емигрирали отъ Солунъ, драгоманина на руското консулато изкарвалъ за улеснение билетитѣ за пѫтуване съ параходъ. На едно наше сѣмейство драгоманина взелъ тройна такса, три пѫти повече отъ колко се слѣдвало. Тѣ се оплакали на консула (руския). Консулътъ отговорилъ и рекълъ: „на васъ, на българитѣ, като на змия ви смазаха главата; но вие пакъ съ опашката си шавате. Трѣба да ви се смаже и опашката".
Жумете безсъвѣстни и безчувствени „Пуцевци", и викайте: „не е руската дипломация която рѫководи унищожението на българския народъ, а е 16 юни"!
Руския императоръ рече на всеуслишание: „ще се накаже България". Наказа се. Кой я наказа? — Той, който огласи, че ще бѫде наказана.
Защо се наказа България? — За непослушание, Добрѣ. Въ чие врѣме се наказа? — Во врѣме, когато бѣха на власть слѣпитѣ русофили. Какви по-послушни хора на руската дипломация можеше да имъ даде царьтъ, а въ негово лице — българския народъ? По-послушни, по-слѣпи русофили отъ цанковисти и народняци нѣмаше българския народъ, за да ги даде на руската дипломация.
Ама... 16 юни !
Добрѣ. Руската дипломация съ императорътъ се разсърдиха на България за тая дата, за инцидента съ сръбскитѣ и гръцкитѣ войски.
Русофилското правителство не било причастно въ тоя актъ. Нападението станало безъ негово змание.
Кой създаде тая катастрофална дата?
— Не отговорни фактори. Кои сѫ тия фактори? — Билъ царьтъ и генералъ Савовъ и нѣкои и други.
Харно, добрѣ. Да рѣчемъ, че това е така.
Ако е виноватъ българския царь, ако е виноватъ генералъ Савовъ или нѣкой другъ, що сѫ виновати българитѣ въ Македония и Добруджа? Що сѫ виновати женитѣ, момитѣ и дѣцата гдѣто публично ги безчестятъ? Що сѫ виновати съ стотици хиляди невинни българи, мѫже, старци, баби, жени, дѣца и бебета, та сѫ подложени на ограбване, на побоища, на оголване, на затваряне, на изтезания и на избиване?
Императорътъ рѣче: „ще се накажатъ". Защо ги наказвашъ, императоре, православни царю? Въ какво сѫ виновати тия нещастници, тия православни славяни? Въ какво сѫ се провинили, съ какво ти сѫ сгрѣшили? — „Каква по-голѣма вина отъ това, че сѫ българи, че не искатъ да станатъ гърци, сърби, ромѫни! Какво по-прѣстлпно провинение отъ това, гдѣто тѣ желаятъ да се присѫединятъ къмъ България"?
„По моя воля и разпоредба се смаза главата на тия проклѣти като змия българи, трѣбва да имъ се смаже и опашката за да не могатъ да шаватъ. Такава е моята воля, на царь православенъ и славянинъ"!
Жумете! Това е правда, това е христианство, това е човѣщина, култура и цивилизация (руска)?
Гдѣ въ нѣмско, въ Виена или Берлинъ, ще намѣрите такава милость, такова покровителство, такава правда, такава толерантность?
Не отивайте въ нѣмско! Тамъ нѣма православие, нѣма християнство, нѣма славянство, каквито ги има въ Петербургъ!
Тичайте, бе българановци, при руската дипломация! Гдѣ ще намѣримъ ние по-добри покровители за нашето унищожение?
За тия страшни грѣхове, погромътъ на Русия ще бѫде много страшенъ. Не като оня въ врѣме на руско-японската война. Много по-страшенъ.
Въ врѣме на руско-японската война, за грѣховетѣ извършени (1903 г.) отъ руската дипломация противъ българитѣ въ Македония, извършени чрѣзъ Зиновиева и Дамздорфа, Богъ я наказа съ загубата на флотата, на Портъ-Артуръ, на Манджурия и на Корея. Сибирската желѣзница, за направата на която се изхабиха милиарди, остана сега излишна.
Отгорѣ на това, пожертвуваха се напраздно стотина— двѣстѣ хиляди храбри руски мѫе.
За грѣха съ погрома на България, какво по-страшно ще бѫде наказанието?
Величието на руската империя се дължи на „теократизма". Основата върху която се съзида великата руска империя и върху която се крѣпи, бѣше режима на „теокрацията": да се върши всичко по волята Божия, за неговата слава. „Не намъ, не намъ, Господи, но имени Твоему" погрома на България и унищожението на българитѣ, христиани отъ Македония, извършени отъ мене, императора и моята камарила.
Тая основа — „теократизма" — окончателно е разрушена отъ рѣчения грѣхъ. Слѣдователно, руската империя остава безъ основа, и, като такава, ще се разгроми и ще се разпадне.
Както се образувала, така и ще се разложи.
Виждамъ нейното разгромяване и разпадане!
Всичкитѣ край балтийски области: Финландия, Остландия, Литва, Полша и Бесарабия й се отниматъ. Отъ Малорусия се образува отдѣлна, самостоятелна държава. Губи цѣлия Кавказъ. Владѣнията й въ дълбоката Азия хвръкнуватъ. Сибиръ отива на Япония и на Китай.
Отъ Русия ще остане едно Московско царство.
„Плачу и рыдаю егда тоя разгромъ вижу и помышляю"!
Руската дипломация, во главѣ съ своя императоръ, приготовляватъ такъвъ кюлафъ на руската империя.
„Истината за виновника на погрома на България е ясна, казва Негово Блаженство, като бѣлъ день. За това всѣки я знае".
Който е приятель на руския народъ и не се надѣе да получи отъ руската дипломация нѣкой „бакшишъ", той нѣма да прикрива и да прѣмълчава „съ небивалъ стоицизъмъ" тая истина, но ще я каже на всеуслишание.
Негово Блаженство нали знае писанието? (Лук. 19; 40.)
Кое бѣше въ интереса на Ниневитянитѣ: това ли, гдѣто отиде пророкъ Иона да имъ каже, че Богъ ще унищожи тѣхния градъ поради грѣховетѣ имъ, или онова, ако прѣмълчеше тая истина „съ небивалъ стоицизмъ" и погинеше града съ жителитѣ?
Въ първия случай, тѣ се покаяха и се спасиха; въ втория случай, тѣ щѣха да погинатъ.
Ние казваме откровенно и въ тѣхнитѣ очи истината, дано се покаятъ и се спаси Русия отъ прѣдлѣжащия погромъ.
Правимъ това, изповѣдваме открито и въ очи истината, съ „небивалъ стоицизмъ". Защото не сме навикнали да бѫдемъ фалшиви, лицемѣрни русофили; защото се отвращаваме отъ ордени; защото тия награди се даватъ по прѣимущество за подлизурство и низкопоклоничество и прѣдателство.
Само когато ти си окачишъ на гвоздей съвѣстьта, само въ такъвъ случай руската дипломация ти окачва орденъ на гърдитѣ, въ знакъ, че ти си работилъ въ неинъ интересъ, като орѫдие, въ ущърбъ интереситѣ на своето отечество.
Ние сме безъ ордени истински русофили, приятели на добрия и славенъ руски народъ!
* * *
Планътъ на руската дипломация бѣше нагласенъ така щото въ резултатъ на тоя Балкански съюзъ, да се добие погрома и разграбването на България.
Руската дипломация не бѣше отъ начало за войната на съюза съ Турция. Не бѣше готова да използува плодоветѣ на тая война.
Но тя си направи смѣтката: или ако побѣди Турция, или ако побѣди съюза, да се добие единъ и сѫщъ резултатъ: България разгромена и разграбена. И допусна войната.
Нека повторимъ за пояснение казаното:
Въ първия случай, турската главна сила ще разгроми и унищожи българската армия. Въ такъвъ случай, Русия ще нахлуе съ войскитѣ си въ България за да я спасява. Ще намѣри за виновникъ царя, и ще го пропѫди. Ще прогласи България за „немирница" и ще я държи окупирана и управлявана отъ единъ руски императорски комисарь, подъ претекса до като се умиротвори България и уталожатъ духоветѣ, а въ сѫщность — до като се достигне до „Дунайска губерния"!
Въ втория случай, ако побѣди България, трѣбва, отъ една страна, българската армия да бѫде парализирана чрѣзъ срѣдствата на отлагане заключението на мира, държене въ бездвижение, съ безцѣлно повтаряне военнитѣ дѣйствия, съ не стратегически разпоредби за отстѫпления и настѫпления и пр., а — отъ друга страна — да се подскокоросатъ съюзницитѣ за война съ България, като се докара работата тъй, щото България да бѫде принудена тя да начене военнигѣ дѣйствия противъ съюзницитѣ, за да бѫде обвинена, че тя разстроила балканския съюзъ, слѣдователно и наказана съ нахлуването на ромѫнитѣ и турцитѣ въ България за да я оплячкосатъ.
Рускитѣ кореспонденти не криеха, че руската дипломация планира щото отъ тази война България, макаръ и побѣдителка, да излѣзе разгромена и разграбена.
Да се не забравя истината, че режисьорътъ, който движеше и направляваше нашитѣ министри, бѣше Неклюдовъ.
Ние, една трошка държавица, воювахме съ единъ великакъ, съ турската империя, която, по своята сила, държеше въ респектъ даже великитѣ сили.
Можеше да бѫдемъ сломени и побѣдени и безъ военни дѣйствия, само да се протакаше нашето държане въ въорѫжено, въ военно положение.
Нашия успѣхъ се заключаваше само въ стратегията: да вложимъ всичката си сила, щото при първата битка, да нанесемъ погромъ на турската армия и тутакси, незабавно, на бойното поле да сключимъ мира съ Турция. Сключенъ съ насъ, щѣше да бѫде естественно сключенъ и съ съюзницитѣ: нѣмаше отъ гдѣ турски войски да отиватъ и да се биятъ съ съюзницитѣ.
Какво стана?
Стана това, което бѣше прѣдначьртано отъ руската дипломация, чрѣзъ нейнитѣ орѫдия, нашитѣ русофили.
Разгромътъ на турската армия се нанесе съ първата битка при Люле-Бургазъ.
Турцитѣ молѣха за миръ. Но ние не скланяхме.
Искаме Одринъ.
Ако не отъ другадѣ, то поне отъ конвенцията, която бѣше сключилъ г-нъ Д-ръ С. Даневъ прѣзъ 1902 г. съ руското правителство, нашитѣ министри знаеха, че Одринъ, Лозенградъ, Димотика и Деде-Агачъ, влизаха въ съставътъ на интерландътъ на Цариградъ, слѣдователно — въ периметъръ на бѫдащето руско владѣе.
Щомъ не се сключи мирътъ на бойното поле при първия Люле-Бургазски погромъ на турската армия, се разбра, че се води нашата армия на погибель, България — на разгромъ и разграбване.
Ние не военни и прости, пишехме до високопоставени лица и викахме: „сключвайте миръ на бойното поле, не отлагайте"?
Започнаха се протаканията; — прѣкращенията на прѣговоритѣ; — подновяването на войната; — нови прѣговори, отъ ново протакане. Държането армията въ бездѣйствие: изложена на лишения, на калове и снѣгове, на болести; гладна, гола и безъ лѣкарства.
Държимъ турската армия заключена за да не можеше да напада на съюзницитѣ. Послѣднитѣ, така обезпечени, свободно завладѣваха земитѣ опрѣдѣлени споредъ договора за български и се окопаваха, готвейки се за война съ България.
Подь рѫководството на руската дипломация, нашитѣ съюзници образуваха блокъ противъ България. Когато се образува тоя блокъ, нѣмаше още 16 юни. Значи тоя блокъ, организиранъ подъ рѫководството на покровителката, имаше за цѣль да създаде нѣкоя дата, като 16 юни.
Императорътъ като арбитъръ, подъ разни протекси, отлага изпълнението на своя мандатъ.
Чариковъ и Башмаковъ прѣминаха прѣзъ София за Бѣлградъ по желѣзницата. Първия не се отби въ София, а втория — се отби.
Отбѣлѣзанъ е фактътъ, че по нѣкога, въ нѣкоя година, въ ранна пролѣть долитатъ отъ нѣкѫдѣ пеперуди, хвърлятъ (насиратъ) сѣме по бадемовитѣ листе и заминаватъ.
Като вадимъ тия пеперуди, ние казваме съ положителность, че прѣзъ тая година ще се появатъ по бадемовитѣ фидани много въсеници. И се появяватъ — милиарди!
Като минаха за Бѣлградъ Чариковъ и Башмаковъ, ние казахме и писахме на високопоставено лице, че прѣлѣтяха за Бѣлградъ двѣ пеперуди и че подиръ тѣхното заминаване, ще се появятъ въ Бѣлградъ вѫсеници. И се появиха: сърбитѣ искатъ ревизия на договора и неприематъ произнасянето на арбитъра.
Отъ прѣлѣтелитѣ въ Бѣлградъ пеперуди шепнато бѣше на сръбскитѣ държавници отъ името на руското правителство: „неприемайте арбитъра; настоявайте за ревизия на договора; неотстѫпвайте отъ окупиранитѣ отъ васъ земи и гответе се за война съ България".
Арбитърътъ, подъ разни претекси, отлага до безконечность изпълнението ка своя мандатъ, като арбитъръ. Не иска да се произнесе. „Все сѣе, защото не иска да мѣси".
Отлага се до безконечность и подписването на мира.
Въ това врѣме, когато императорътъ — арбитъръ, отлага изпълнението на своя мандатъ, и подписването на мира се отлага, а пъкъ нашитѣ вѣроломни съюзници дълбаятъ и навлизатъ все по на вътрѣ въ нашитѣ земи.
Видя се, че съ война ще се разрѣши въпроса по спороветѣ. Блокътъ бѣше образуванъ.
Руската дипломация съ отлагането, както на произнасянето на арбитъра, така и на подписването на мира, цѣлѣше: или разбунтуването на нашата армия и хвърлянето на пушкитѣ, или пъкъ да бѫдемъ прѣдизвикани за отваряне война на сърбитѣ и гърцитѣ, които окупираха цѣла Македония.
Вь първия случай, при хвърленето отъ нашата армия на пушкигѣ, сръбскитѣ и гръцкитѣ войски щѣха да навлѣзатъ въ София за да умиротворятъ България.
Въ втория случай, щѣше да се създаде единъ 16 юний, за да излѣзе за погрома виноватъ — царьтъ, като главнокомандующъ.
За тази цѣль, по диктовката на режисьора, би прѣнесена цѣлата наша армия — отъ Чаталджа и Булаиръ и прѣхвърлена на границата срѣщу сърбитѣ и гърцитѣ.
Оставено свободно нахлуването на ромѫниѣ, се остава сега, по тоя начинъ, свободно нахлуването и на турцитѣ.
Нахлуването на сръбски и гръцки войски въ зони на българска територия и продължението на това нахлуване, бѣше явно прѣдизвикателство.
Нашата цѣла армия защо се прѣведе на границата, гдѣто бѣха нахлули войскитѣ на вѣроломнитѣ съюзници? За „салтанатъ" ли или за парадиране? Разбира се, че за въорѫженъ отпоръ на войскитѣ на съюзницитѣ, за да се съобразятъ съ договора.
Възпалителнитѣ вещества бѣха зближени. Явно бѣше, че избухна пожаръ.
Отлаганиятата се протакатъ нескончаемо. Съръ Едуардь Грей се възмути. Рече на прѣдставителитѣ на вѣроломнитѣ съюзници: „махнете се отъ тукъ".
Рѫководителя на отлаганията—руската дипломация заповѣда да се събератъ прѣзидентитѣ въ Нишъ за споразумение. Нашитѣ отиватъ. Чакатъ съ недѣли. Сръбскитѣ и гръцкитѣ не се вѣстяватъ. „Хайде съберете се въ Солунъ". Послѣ, нова заповѣдь: „съберете се въ Петербургъ".
По поводъ на тая заповѣдна покана г-нъ Борисъ Вазовъ написа въ в. „Утро" № 835 отъ 26/V 1913 год. уводна статия. Бѣше си отворилъ очитѣ. Статията меришеше на русофобство. Викаше на нашитѣ: „не отивайте въ Петербургъ! Въ Петербургъ не отивайте: готвятъ тамъ за насъ капанъ. Ще ни изпращатъ въ Каноса".
Протакането се продължава. Императорътъ не иска да изпълни дълга см. Нашата армия стои безъ дѣйствие. Нито я разпускатъ, нито й даватъ да се бие.
Започваме да отправимъ долуизложенитѣ питанета къмъ ония, по разпорѣдбата на които се прѣхвърли армията ни отъ истокъ на западъ при границитѣ на сръбскитѣ и гръцкитѣ войски:
1. „Защо прѣхвърлихте нашата армия отъ изтокъ на западъ, ако не била цѣльта да се бие противъ сръбскитѣ и гръцкмтѣ войски, които бѣха нахлули въ наша територия?
2. Продължението на протаканията нѣмаше възможность да се търпи и отъ нашата армия. Ако не трѣбало да се бие, трѣбаше да се демобилизира. Защо не я демобилизирахте?
3. Трѣбаше едно отъ останалитѣ двѣ положения: трѣбаше тя или да се бие или да се възбунтува, да хвърли орѫжието и да напусне бойното поле; кое отъ тия двѣтѣ прѣдпочитате да направите или да допустните? Ако се не демобилзира и ако се не бие, остава ли друго, освѣнъ да се възбунтува и хвърли орѫжието?
4. Нито едното, нито другото, ще кажите. Ами да чака и да стои въ бездѣйствие. Ами, ако е било за чакане и стоене въ бездѣйствие, защо я прѣхвърлихте отъ изтокъ на западъ?
5. Ако нашата армия си стоеше на турската граница, да си чака, щѣха ли турцитѣ да нахлуятъ и да ни зематъ цѣла източна Тракия?
6. Ако нашата армия бѣше въ сѫщото положение на турската граница, щѣше ли Румѫния да има куражътъ да нахлуе въ България?
7. Ако българската армия си стоеше на Чаталджа и Булаиръ, щеше ли да стане зблъскването на 16 юний съ сръбскитѣ и гръцкитѣ войски и щѣше ли да се развие съюзнишката война?
8. Създатель на 16 юний е оня, по заповѣдь на когото се прѣхвърли нашата армия отъ изтокъ на западъ. Нали по заповѣдь на русофилското правителство стана това прѣхвърляне?
9. Ако това прѣхвърляне е станало не по разпоредба на правителството, а по разпоредба на неотговорни фактори, защо въ такъвъ случай правителството не си подаде оставката?
10. Като не си подаде оставката, не показва ли това, че станалото прѣхвърляне на армията е било по разпоредба на отговорното русофилско правителство?
11. Понеже това прѣхвърляне на армията послужи за причина на станалото на 16 юни зблъскване съ сръбскитѣ и гръцкитѣ войски, не слѣдва ли отъ това естествено заключението, че виновникътъ за прѣхвърлянето на армията, отговорното русофилско правителство, е създательтъ на катастрофалната дата—16 юни?
12. 16 юни е „създадена" катастрофална дата, а тя, датата, не е създала нищо. Пита се: кой създаде тая дата, не оня ли, както се казва, който прѣхвърли нашата армия отъ изтокъ на западъ, т. е. русофилския кабинетъ: Гешевъ—Даневъ?
13. Извѣстно е, че тутакси, слѣдъ първия разгромъ на турската армия при Люле-Бургасъ, турското правителство, въ лицето на садриазамина Кямилъ Паша поиска миръ.
Въ в. „Миръ", въ броя му 4004, отъ 17 септ. 1913 г., подъ заглавие: „България и нейнитѣ съюзници", се пише: „Въ дѣйствителность великия Везиръ, Кямилъ Паша, е искалъ телеграфически миръ отъ царь Фердинада слѣдъ кръвополитното и ожесточено сражение при Люле-Бургасъ (отъ 16 до 20 октомври)".
Ако правителството — Гешевъ — Даневъ бѣше свързало миръ (16—20 октомври) съ турцитѣ още тогава, когато тѣ молѣха, щеше ли да настѫпи катастрофалната дата?
Не щѣше ли българската армия да си бѫде въ силата, въ духа, неизтощена, неуморена? Не щѣха ли сърбитѣ и гърцитѣ да трѣператъ и да приематъ съ страхопочитание условията прѣдлагани отъ България? Не щѣше ли Ромѫния да мирува благоговѣйно и да не иска компесация? Не щѣше ли да нѣма катастрофална дата и да не настѫпи погрома?
14. Не е ли виновникъ за погрома оня, който не свърза миръ съ турцитѣ още най-рано и който допустна щото воденето прѣговоритѣ за миръ да става не на бойното поле, а далечъ — въ Лондонъ?
15. Като се оидѣ, че българската армия, прѣдъ невъзможностьта да чака и търпи отлаганията на императора да се произнесе въ изпълнение на своя мандатъ, трѣбаше тя или да се възбунтува и да хвърли орлжието, или пъкъ да се бие; тогава Даневъ, принуденъ отъ това положение, подаде на 9 юни ултиматумъ на императора съ срокъ отъ 7 дни, т. е. че ако до 16 юни не изпълни своя мандатъ и се произнесе по спора, ще започнатъ военнитѣ дѣйствия, които ще разрѣшатъ въпроса по спора.
Не ли, споредъ ултиматума, трѣбаше на 16 юни да започнатъ военнитѣ блъсканици и не ли на 16 юни стана инцидента съ нападенията противъ сръбскитѣ и гръцкитѣ войски?
Не ли самия ултиматумъ е билъ една разпоредба до главната военна квартира съ заповѣдь щото, ако до 16 юни императора не се произнесе, да се започнатъ военнитѣ дѣйствия?
16. Кой написа тоя ултиматумъ? Казватъ, че Неклюдовъ. Но отъ чия канцелария излѣзе тоя ултиматумъ и кой го подписа?
Не ли фактори отговорни го подписаха, нали го подписа г-нъ Д-ръ С. Даневъ по рѣшение на министерски съвѣтъ?
Не ли, който издаде и подписа тоя ултиматумъ, е виновникъ на катастрофалната дата, т. е. за погрома на България?
Не ли императоръгь озлобенъ отъ тоя ултиматумъ, намѣри добъръ, извинителенъ поводъ да резпореди да се извърши планирания отъ много години погромъ на България?
17. Кой написа отвѣтната телеграма на царя до императора, отъ която той остана поразенъ и, слѣдователно, крайно обиденъ, не ли Неклюдовъ? Въ всѣки случай, не е написана отъ царя. Поднесена му е отъ правителството да я тюдпише. Царьтъ не рачелъ да я подпише. Но, партията на това правителство, бѣше която най-много викаше противъ „личния режимъ". Царьтъ изостави на страна своето разбиране и своя дипломатически тактъ, и, за да не го обвинятъ въ „личенъ режимъ", подписа и тая телеграма. Направи велика жъртва въ името на Конституцията.
Ултиматумътъ и тая телеграма бѣха достатъченъ поводъ да се покаже императорътъ смъртно обиденъ. Една такава дързость той могалъ би да прости на единъ националенъ кабинетъ, но никакъ не на своитѣ слѣпи и послушни орѫдия, „мекерета", на които девизътъ е „да не правятъ политика съ руската дипломация". Оправданъ се счете императорътъ да каже на всеуслушание: „България ще се накаже". И извършеното наказание него счете ли той като справедливо отмъщение за нанесената му обида съ ултиматума и съ въпросната отвѣтна телеграма?
Кои неотговорни фактори устроиха тази обида на императора? Не ли русофилското правителство устрои благоговиденъ поводъ за императора за да извърши планирания отъ много години погромъ на България?
И — императорътъ — не отмѫщенъ още достатъчно съ погрома на България, отива въ Кюстенджа за да нанесе кръвна, смъртоносна обида на българския народъ, за да разбере тоя послѣдния, че погрома на България е нанесенъ отъ императора, а не отъ другиго, като отмѫщение за нанесената му обида.
18. Отъ казаното въ 17-тѣ точки не слѣдва ли заключението, че русофилското правителство Гешевъ — Даневъ уреди условията за създаване на катастрофалната дата 16 юни и послужи за орѫдие на руската дипломация да извърши планирания погромъ на България?
Устроительтъ на погрома е Неклюдовъ, прѣдставительтъ на руската дипломация, като режисьоръ, а негови орѫдия, несъзнателни отъ заслѣпено русофилство, не бѣха ли членоветѣ на русофилския кабинетъ Гешовъ—Даневъ?
Да кажемъ, че бѣха подведени и измамени. Добрѣ. Но ако тѣ обладаваха съ онова патриотическо чувство, което е въ състояние да задави партизанския бѣсъ, та иъ името на висшитѣ отечественни интереси се рѣшеха „съ небивалъ стоицизмъ" да изповѣдатъ открито прѣдъ лицето на народа истината, че благодарение на тѣхното крайно съ дѣтинска наивность довѣрие на руската дипломация, били вѣроломно измамени и изиграни отъ послѣднята и че „това довѣрие е причината за погрома на България", като злонамѣрено използувано отъ руската дипломация, — народътъ, въ такъвъ случай, щѣше да имъ прости тоя неволенъ грѣхъ. Защото и самия народъ страдаше и боледуваше отъ тоя недѫгъ на слѣпо русофилство съ безгранично довѣрие на руската дипломация.
А. Военното настроение на кабинета Даневъ—Тодоровъ.
На 16 май 1913 г., органътъ на министръ-прѣдседателя в. „България" бр. 187 въ уводна статия „Договорътъ", пише:
„Ние сме дали да се разбере, че и дума не може да става за нѣкаква си ревизия на договора и ще настояваме до край за неговото изпълнение.
„Съ свое енергично дѣйствие България ще просуши попълзновения отъ подобенъ характеръ и за напрѣдъ не ще може вече да се гледа съ дѣтинска лекость на всички въпроси. Тя ще повика всичкитѣ си морални сили отъ които има цѣли съкровища въ дълбочината на българската душа и съ единъ общъ устрѣмъ, какъвто не веднажъ сме виждали, ще иска да се изпълни договора: fiat justicia. Нека всѣкой бѫде спокоенъ; оснободителното дѣло е свято и то заслужаса всички жертви.
„Всѣка надежда въ мѣродавнитѣ крѫгове въ Сърбия и у приятелитѣ на Балканския съюзъ, че тукъ има възможность за отстѫпяне, е отъ естество да направи войната неизбѣжна".
И тя стана.
В. „Миръ", брой 3916 отъ 17 юни 1913 год. въ уводна статия: „Сръбското колебание", пише: „На какво може да се надѣва Сърбия, та си играе тъй не осторожно съ огъня"?
„Колко мѫдро, колко лоялно щѣха да постѫпятъ сърбитѣ, ако вмѣсто, да концентрираха войската си на нашата граница, до като ние се доразправяхме съ турцитѣ при Чаталджа и Булаиръ, тѣ бѣха прѣдали на нашитѣ власти безспорнитѣ земи, разпустнѣха своитѣ резерви, и чакаха съ спокойствие руския царь да си каже думата по земитѣ отъ спорната зона!
„Пишемъ това, за да посочимъ още единъ, излишенъ пѫть, че ако въпрѣки очакванията на всички, мирътъ не се запази — едничъкъ виновникъ за това ще бѫде Сърбия".
Б. Арбитърътъ отлага и не иска да се произнесе съ злонамѣрена цѣль.
В. „Миръ" брой 3916 отъ 17 юни 1913 г. въ уводна статия: „Сръбското колебание", пише:
„Нашиятъ царь съ куража на единъ владѣтель, чийто народъ цѣлъ е струпанъ на границата да брани една справедлива кауза, отговори веднага и посочи, че България отдавна настоява тъкмо на това да се състои часъ по-скоро арбитража, че тя го е спомнила възъ основа на договора и го е поискала още на 13 априлъ, и че ако и до сега не се пристѫпи къмъ тоя арбитражъ, не България е виновна".
Отъ 13 априлъ 1913 г., отъ когато е помоленъ арбитърътъ да изпълни своя мандатъ, до 16 юни, когато стана инцидента, бѣха се изминали 53 дни. Съ своето отлагане императорътъ е чакалъ или българската армия да се разбунтува и хвърли орѫжието, или пъкъ да удари на сръбскитѣ и гръцкитѣ войски. И въ единия и въ другия случай да се извърши планирания погромъ на България.
Това потвърѫдава в. „Миръ" брой 3921 отъ 22 юний 1913 г. въ уводна статия: „Виновни ли сме ний"? Да се има прѣдъ видъ казаното по изпълнението мисията въ Бѣлградъ на Чариковъ и Башмаковъ: да кажатъ отъ името на Русия на сръбското правителство да не приема арбитра и да не отстѫпва отъ окупиранитѣ земи.
В. „Миръ", брой 3921, пише:
„И тъй вчерашнитѣ наши съюзници днесъ сѫ наши явни врагове. Черната зависть и злоба на сърби и гърци не можа повече да се прикрива; тя избухна съ прѣизподня ярость да разруши и послѣднитѣ надежди за мирно споразумѣние.
„Ни братски увѣщания, ни мощното слово, изказано тъй повелително отъ върховния покровитель на сръбско-българския съюзъ, не можаха да вразумятъ разгорѣщенитѣ глави въ Бѣлградъ, гдѣто не слушатъ (казано имъ е да не слушатъ. Наша б.) вече ни съвѣти, ни заплахи, ни разумни доводи, а искатъ просто на просто да кѫсатъ части отъ тѣлото на България, за да създаватъ велика Сърбия.
„Сръбско-българския съюзъ de facto не сѫществуваше, а слѣдъ като си обагрихме сабитѣ съ братска кръвь, никой не ще е вече въ сила да го обнови и заздрави.
„Кой е виновенъ, ще пита историкътъ, и ще констатира още, не освѣнъ самитѣ съюзници, извѣстна вина иматъ и върховнитѣ покровители на тоя съюзъ, които не застанаха смѣло и бързо върху законната основа на съюза.
„А какъ лесно можеше да се удържи положението! Стигаше само да бѣше се побързало съ онова монарше слово, което се чакаше у насъ тъй нетърпѣливо!
„Да, то се чакаше отдавна и щѣше да бѫде тъкмо на врѣме, когато сърбитѣ окупираха Македония и завилнѣха по градове и села да гонятъ българското име и да търсятъ сърби тамъ гдѣто ги нѣма.
„То се чакаше, още когато сръбски вѣстници и сръбски държавници недвусмисленно заявяваха, че Сърбия нѣма да отстѫпи окупиранитѣ македонски земи!
„То се чакаше, когато сърби и гърци сключиха таенъ договоръ противъ България и правѣха всевъзможни прѣчки въ Лондонъ да сe сключи миръ съ турцитѣ.
„То се чакаше, когато Сърбия трупаше войскитѣ си на българската граница, до като българскитѣ войски отбиваха турскитѣ пълчища на Булаиръ и Чаталджа.
„То се чакаше най-сетнѣ, когато сръбския министръ-прѣдседатель безцеремонно заяви, че държавни жизненни интереси налагатъ на Сърбия да има обща граница съ Гърция.
„Всички тия прискръбни моменти твърдѣ грозно тежаха на всички приятели и защитници на сръбско-българския съюзъ, защото съ тѣхъ се нанасяха все по-дълбоки удари на договора и се подкопаваха основитѣ на съюза.
„А монаршето крѣпко слово все не идваше; то най-сетнѣ дойде, ала дойде когато бѣше безсилно (Чариковъ и Башмаковъ го обезсилиха. Н. Б.) да повлияе върху разюзданото общественно мнѣние въ Сърбия, и да накара тая непокорница и нарушителка. на договора да не прѣдизвиква войната".
В. „Миръ" признава, че императора нескончаемо все отлагалъ да се произнася до тогава, до когато нѣмало вече нужда отъ неговото произнасяне и че войната съюзнишка била прѣдизвикана отъ Сърбия, а не отъ 16 юни.
В. Погромътъ е отдавна планиранъ.
В. „Миръ" бр. 3921 отъ 22 юний 1913 год., въ уводна статия: „Виновни ли сме ний"? пише:
„Колко недобросъвѣстно сѫ дѣйствували сърбитѣ, за да опорочатъ едно благородно дѣло? До когато българитѣ сключватъ и подписватъ договора съ искренно намѣрение да го поддържатъ и изпълняватъ най-добросъвѣстно, сърбитѣ още при самото му подписване мислятъ какъ да изиграятъ своитѣ лековѣрни съюзници.
„Сръбскитѣ държавници, и слѣдъ формално приетъ и подписанъ договоръ, водятъ тайна агитация прѣдъ европейскитѣ канцеларии да бѫдатъ признати за сръбски и такива земи въ Македония, които по договора Сърбия бѣ вече призпала за български. (Хичъ безъ знанието на руската дипломация вършеха това сърбитѣ? Още при подписването на договора бѣше съобщена на сръбското правителство тайната за погрома на България. Н. Б.).
В. „Миръ" брой 4004, отъ 17 септември 1913 г. въ уводна статия: „България и нейнитѣ съюзници", пише:
„Още прѣзъ м. септември 1912 г., сръбското правителство посочило въ една окрѫжна нота до великитѣ сили земитѣ, които то счита за сръбски. Въ тая нота то цитирало дори и градоветѣ Велесъ, Прилѣпъ и Охридъ, които, по договора, се падатъ на България".
Допустимо ли е щото нашитѣ дипломати да не узнаятъ на врѣме това дѣйствие на сръбското правителство?
Когато въ Лондонъ на мирната конференция се опрѣдѣляваха източнитѣ граници на Албания и е ставало дума кои градове да останатъ на Албания и кои на Сърбия, г-нъ Д-ръ С. Даневъ, прѣдставитель въ тая конференция на България, бѣше се дизентерисиралъ отъ въпроса за градоветѣ въ западна Македония, като не български, и бѣше прѣдоставено на руския прѣдставитель правото да раздава тия градове по свое благоусмотрѣние. И така Охридъ, Дебъръ, Струга, Битоля се оставяха на Сърбия още тогава.
Фактътъ, че нашето правителство удобри мълкомъ това ограбване на български земи, прѣди да се произнесе арбитра,— показва, че русофилското правителство си е дало съгласието на руската дипломация да се разпорежда по свое благоусмотрѣние съ българскитѣ земи прѣди да се произнесе арбитра. Ето за това не е обърнало своето внимание на нотата отъ сръбското правителство до великитѣ сили за присвояване градове признати въ договора за български.
Когато сръбския краль Петръ влѣзе въ Скопие, руския императоръ го поздрави телеграфически като му честити завладѣването на чисто българския градъ Скопие. Защо русофилското правителство Гешовъ—Даневъ замълча и тоя актъ за ограбване на България?
Това раздаване на българскитѣ земи, бѣше съгласно изработения прѣди години планъ за погрома на България.
При тоя актъ за раздаване на българскитѣ земи, държаното пасивно положение на българското русофилско правителство показва, че то си дало своето съгласие.
Погромътъ на България отдавна е планиранъ и извършенъ отъ руската дипломация чрѣзъ пасивното съдѣйствие на нашия русофилски кабинетъ: Гешовъ—Даневъ.
Г. Чуждия печатъ пише, че Русия произведе погрома.
Английския официозъ „Daily chronicle" отъ 13 юни 1913 г. въ уводната си статия казва:
„Всѣки знае, че Русия е всемогѫща въ Бѣлградъ, и ако Сърбия при все това е вѣроломна, по отношение договора, това се дължи на Русия, която иска тя да бѫде такава. Всички симптоми на руския панславизмъ, по явни и очевидни причини, сѫ на страната на Сърбия срѣщу България. Това е тъй, понеже една силна Сърбия ще бѫде желанъ оплотъ срѣщу Австрия".
Д. Рускитѣ вѣстници пишатъ, че погрома е отъ Русия.
Г-нъ А. Н. Бранчаниновъ въ № 29 на своя еженедѣлникъ „Новое Звено", пише слѣдното:
„Както посочвахме на врѣмето, българския заемъ въ Германия се извърши въпрѣки опититѣ на френско-руската дипломация да го осуети. Нѣма защо да се удивляваме и да негодуваме, както правятъ нѣкои руски вѣстници.
„Руското правителство жене плодоветѣ на своитѣ грѣшки въ София.
„Насочило Ромѫния срѣ щу България и унизено всрѣдъ славянствопго, по въпроса за Одринъ, то отвърна българското правителство отъ Русия и го подбуди да търси опора въ другия лагеръ.
„Руската централна дипломация, както ние не веднажъ сме обяснявали, е виновна въ това, че стѫпкала славянското достоинство на Русия, облѣче въ не естественна роля Ромѫния по ония въпроси кѫдѣто гласътъ трѣбваше да принадлежи само на Русия.
„Послѣдствията на Балканитѣ отъ тази груба грѣшка сѫ неизчислими, защото Г. Сазоновъ нѣма да успѣе да направи отъ Ромѫния единъ искренъ съюзникъ. (Както е извѣстно, въпрѣки всички аванси отъ страна на Русия, Ромѫния отказа да подпише формални военни съглашения каквито до скоро я свързваха съ Виена.), а въ очитѣ на официалното руско безразличие къмъ тѣхната сѫдба изличи всѣка слѣда отъ всички прѣжни руско-български връзки". (в. „Воля" бр. 430 отъ 15 юли 1914 г.).
Рускитѣ вѣстници, начело съ „Руския Вѣдомости", „Рѣчь" открито заявяватъ, че прѣзъ всичкото врѣме, додѣто е траяла войната, руската дипломация се е държала съвсѣмъ не искренно и пристрастно къмъ най-силната, най-жизнеспособната, най-признателната славянска държава.
„Русия, въ различни врѣмена и при разни случаи е спомагала на всички славянски и не славянски балкански държавици, ала има ли друга балканска държавица, освѣнъ България, гдѣто признателностьта да е изпъкнала тъй релефно?
„Нито въ Сърбия, нито въ Черна-Гора, нито въ Гърция има нѣщо подобно на руския Ерусалимъ въ Плѣвенъ, на колосалния памятникъ на царя освободителя въ София и на великолѣпния храмъ „Александъръ Невски".
„И при всичко това въ случая, когато българския народъ, слѣдъ като поднесе на отечественния олтарь въ жертва десетки хиляди свои скѫпи чада, очакваше съ право нашата дипломатическа подкрѣпа за да извърши националното си обединение, — ние руситѣ, собственно нашата дипломация, заби ножа си право въ сърдцето на тоя народъ: подтикването на ромѫнитѣ да плячкосватъ и ограбятъ български земи, насърдчението на сърби и гърци да не спазватъ своитѣ договори и задължения и да поставятъ подъ своя гнетъ цѣла Македония — се дължи до голѣма степень на нашитѣ държавни мѫже".
Истината, че погрома на България дойде отъ руската дипломация, тия вѣстници я изповѣдватъ „съ небивалъ стоицизмъ". Види се, не е достигналъ до тѣхнитѣ уши съвѣтътъ на Негово Блаженство: да прѣмълчаватъ тая явна като бѣлъ день истина и да я прѣтърпятъ „съ небивалъ стоицизмъ".
Е. И чрѣзъ произнасянето на арбитра сѫщия погромъ щѣше да стане.
Каза се, че нашето русофилско правителство Гешовъ — Даневъ при раздаването на българскитѣ градове отъ западна Македония на сърбитѣ, държеше пасивно, незаинтересовано положение. Руската дипломация искаше отъ нашето правителство и писменно формално опълномощаване, че арбитрътъ свободенъ е да дава на сърбитѣ и отъ градоветѣ, които въ договора съ Сърбия сѫ признати за български.
Когато по искането на руската дипломация, трѣбаше президентитѣ на балканскитѣ държави да се събератъ на съвѣщание за споразумѣние било въ Нишъ, било въ Солунъ, руската дипломация опрѣдѣляваше базата върху която ще водятъ прѣговори за споразумение. И тази база за границитѣ бѣше: отъ Егри-Паланка по р. Брѣгалница, по Вардара до Гевгели: тази линия ще бѫде границата между Сърбия и България. Отъ Гевгели, по течението на Струма, по Тахиновското езеро до морето, това ще бѫде границата между България и Гърция.
Границитѣ, опрѣдѣлени въ договора съ Сърбия, сѫ въ тая база изоставени.
Поисканото писменно пълномощие за свободно раздаване българскитѣ земи по благоусмотрението на арбитра, императора, безъ ограниченията отъ договора, г-нъ Д-ръ С. Даневъ даде съ извѣстната телеграма. Но тогава бѣше вече кѫсно. Ромѫнскитѣ войски бѣха дошли до София, и турскитѣ — до южна България. Нѣмаше нужда да ги раздава императора. Сами съюзницитѣ си ги ограбиха.
В. „Миръ", брой 3955 отъ 29 юни 1913 год., въ статията подъ заглавие: „И тъй лошо, и тъй лошо" пише:
„Сега, слѣдъ една нещастна война, на България не се дава нищо оттатъкъ Вардара.
„Ако България за сега се примирява съ това положение, прави го отъ нѣмай кѫдѣ, защото не бѣ въ състояние едноврѣменно да отбие сърби и гърци и да се противопостави на ромѫни и турци, и ония, които заграбватъ българскитѣ земи оттатъкъ Вардара.
„Крайно обаче останахме очудени, като прочетохме въ в. „Танъ", въ броя му отъ 26 юни, новъ стилъ, въ уводната статия, че и безъ да бѣше избухнала войната, и при арбитража, на който ние се позовавахме, пакъ между Сърбия и Гърция, щѣла да се настои да има обща граница, съ други думи всичко щѣло да стане тъй както го искаше Пашичъ съ своята декларация и съ своята нота до българското правителство".
„Всѣко зло, за добро". Ако се случеше щото България да бѫде ограбена по произнасяне на императора — арбитръ, нашитѣ земи щѣха да бѫдатъ изгубени съ наше съгласие. Въ такъвъ случай не щѣхме да имаме правото да си търсимъ присвояването на изгубеното. Сега сме безбожно ограбени. Право ни е да си възвърнемъ ограбеното.
Ж. Погрома не е отъ 16 юни, а — е отъ 18 юни 1913 г.
В. „Миръ", брой 3920, отъ 21 юни 1913 год. пише:
„Слѣдъ първитѣ прѣдизвикателства отъ страна на сръбската армия, на 17 и 18 того нашитѣ войски, слѣдъ като отбиха първитѣ сръбски нападения, прѣминаха въ настѫпления и при прѣслѣдването на сърбитѣ бѣха заели селата Сушево, Тахонъ, Добрево и Имерица находящи се на дѣсния брѣгъ на Злѣтовската рѣка, притокъ на рѣка Брѣгалница.
„Но съгласно дадената на 18 того въ 10 часа прѣди пладнѣ заповѣдь, нашитѣ войски прѣкратиха огъня и слѣдъ това се оттеглиха на старитѣ си позиции по лѣвия брѣгъ на Злѣтовската рѣка.
„При това, обаче, бѣха пратени парламентьори, за да ги прѣдупрѣдятъ и имъ прѣдадатъ да прѣкратятъ сѫщо и тѣ огъня.
„Вмѣсто това, сърбитѣ задържаха нашитѣ парламентьори, а съ цѣлата си армия прѣминали въ общо настѫпление, слѣдъ това оповѣстиха, като прѣслѣдване на нашата армия"?
В. „Миръ" пише: сръбския в. „Правда" съ резерва отбѣлѣзва слуха въ Бѣлградъ, какво кабинета на Д-ръ Радославовъ въ София билъ замѣненъ съ други такъвъ — на генералъ Радко Димитриевъ, който щѣлъ да подпомогне Сърбия.
В. „Воля", като отбѣлѣзва това, казва,че „това съобщение е знаменателно поради това, че показва, на кѫдѣ теглятъ брачата сърби въглена. Ехъ, хелбета; вълкъ гдѣто е ялъ магаре, деветъ години обикаля".
„Нима могатъ нашитѣ съсѣди да забравятъ важнитѣ стратигически разпорѣждания, които миналата година дръпнаха побѣдоносната ни армия отъ Княжевацъ, за да осигорятъ погрома на войскитѣ ни при Кочани".
Русофилитѣ отъ кабинета Гешовъ — Даневъ се мѫчатъ да докажатъ, че за нападението на нашата армия противъ сръбскитѣ и гръцкитѣ войски, нападение на 16 юни, нѣмали извѣстие и станало безъ тѣхно знание. 16 юни бѣше катастрофална дата за сръбската армия, която щѣше да падне цѣла въ плѣнъ, прѣди да нахлуятъ ромѫнитѣ и турцитѣ. 18 юни, когато се издаде фаталната заповѣдь за отстѫпление на нашата армия и повръщането й назадъ съ напускане на завзетитѣ й позиции, е катастрофална дата за нашата армия и спасителна за сръбската.
Неклюдовъ издаде тая заповѣдь, която усигори погрома на нашитѣ войски при Кочани.
По политически съображения трѣбвало да се прѣкрати огъня, да се спратъ военнитѣ дѣйствия: Добрѣ. Защо да се оттеглятъ нашитѣ войски отъ завзетитѣ позиции? Нека си стоятъ на мѣстото, до като противникътъ се съобрази съ условията за усигорение положението на нашата армия. Съ тая заповѣдь 18 юни, дадена била възможность на сърбитѣ да задържатъ нашитѣ парламентьори, и съ цѣлата си армия да прѣминатъ въ общо настѫпление. Повръщането на нашата армия назадъ, е явна мѣрка за погрома на послѣдната. Прѣстѫпната, прѣдателската заповѣдь е оная отъ 18 юни. Слѣдователно 18 юни е катастрофалната дата, а не 16.
З. Наивностьта и слѣпото довѣрие създадоха погрома.
В. „Миръ" брой 3921 отъ 22 юни 1913 г., въ уводна статия: „Виновни ли сме ний", пише:
„Съ дълбока тѫга на сърдцето трѣбва да признаемъ, че сръбско-българския съюзъ пропадна.
„Кой бѣ виновенъ, ще пита съ врѣме строгиятъ историкъ, па ще разчепка обстойно поведението на балканскитѣ съюзници и ще намѣри на една страна искренность и честность, а на друга—измама и подлость; на българска страна дълбока, наивна прѣданность къмъ съюзното дѣло, а на сръбска и гръцка страна — коварна прѣдумишленность — да се изиграе довѣрчивия съюзникъ.
„Отъ гърцитѣ и не сме очаквали друго; тѣхъ си ги знаемъ отдавна и не ни боли толкова отъ тѣхнитѣ подлости и звѣрства, понеже знаемъ, че ни идатъ отъ не славяни.
„Българската наивность и голѣма примирителность се показва и въ самия съюзенъ договоръ съ сърбитѣ.
„При самото създаване на съюза българитѣ се показали много по-отстѫпчиви отъ сърбитѣ, принесли въ жертва на съюза свои родни братя въ сѣверна Македония; съ тая скѫпа жертва България се е помирила, само бидейки увѣрена, че тия българи, които биха останали подъ сръбска власть, не ще бѫдатъ стѣснявани въ тѣхната национална съвѣсть. Каква наивна вѣра!
„Отъ тази отстѫпчивость и отъ това наше братско довѣрие къмъ сърбитѣ още отъ самото начало на съюза, та дори до скоро врѣме, може да се види съ каква искренность българитѣ сѫ пристѫпили къмъ това свещенно дѣло, за каквито смѣтаха сръбско-българския съюзъ, и наопаки пъкъ — както слѣдващитѣ събития го доказаха — колко недобросъвѣстно сѫ дѣйствували сърбитѣ, за да опорочатъ едно благородно дѣло.
„До като българитѣ сключватъ и подписватъ договора съ искренно намѣрение да го поддържатъ и изпълняватъ най-добросъвѣстно, сърбитѣ още при самото му подписване мислятъ, какъ да изиграятъ своитѣ лековѣрни съюзници.
„Сръбскитѣ държавници, и слѣдъ формално приетъ и подписанъ договоръ, водятъ тайна агитация прѣдъ европейскитѣ канцеларии да бѫдатъ признати за сръбски и такива земи въ Македония, които по договора Сърбия бѣ вече признала за български.
„Отъ тогава насамъ, ето нѣма още ни една година врѣме, Сърбия натрупа толкова грозни факти отъ нечуто вѣроломство, че, право да си кажемъ, срамъ ни е за нашето славянско име".
В. „Миръ" признава недостатъка ни: дълбока, наивна прѣданность къмъ съюзнишкото дѣло; довърчивъ съюзникъ; много отстѫпчиви, принесли въ жертва свои родни братя въ сѣверна Македония; наивно вѣрвали, че тия българи, които останатъ подъ сръбска власть, не ще бѫдатъ стѣснявани въ тѣхната национална съвѣсть". И се провиква: „каква наивна вѣра"!
В. „България" бр. 187 отъ 16 май 1913 г., пише:
„Ние сме дали да се разбере, че и дума не може да става за нѣкаква си ревизия на договора и ще настояваме до край за неговото изпълнение.
„Съ своето енергично дѣйствие България ще прѣсуши попълзновения отъ подобенъ характеръ и за напрѣдъ не ще може вече да се гледа съ дѣтинска лекость на всички въпроси".
Народняцитѣ чрѣзъ своя органъ „Миръ" признаха и изповѣдаха своя недѫгъ на наивность и слѣпо довѣрие.
Цанковиститѣ и тѣ чрѣзъ своя органъ признаха и изповѣдаха, че до тоя день, 16 май 1913 г., гледали на всички въпроси съ дѣтинска лекость, и се заканватъ, че за напрѣдъ, слѣдъ като фалира тѣхната русофилска политика и се разгроми България, тѣ нѣма вече да гледатъ на всички въпроси съ дѣтинска лекость! Харно. Да сте живи.
Ако на тия двѣ коалирани русофилски партии отношенията имъ къмъ сърбитѣ били отношения на наивность, на слѣпо довѣрие и гледане на въпроситѣ по тия отношения съ дѣтинска лекость, то какво е било довѣрието имъ къмъ руската дипломация, прѣдставлявана отъ Неклюдовъ, който рѫководилъ и вѫтрѣшната, и външната и военната политика на България?
Работата на слѣпото довѣрие достигнала до тамъ, щото Неклюдовъ съ членоветѣ на коалирания русофилски кабинетъ, прѣдставлявали: първия — мандата на режисьоръ, а послѣднитѣ — длъжностьта на слѣпи — безъ своя воля и инициатива — послушни орѫдия въ подобието на марионетки. Неклюдовъ съ Хартвига извършиха погрома на България, но на тоя погромъ извършването му се дължи на наивностьта на слѣпото довѣрие на нашитѣ държавни мѫже отъ лагера на слѣпото русофилство. Прочее право е казаното отъ Негово Блаженство Екзарха, че ония, които прѣдизвикаха катастрофалната дата, „сѫ нашитѣ държавници и умни мѫже". Но не тѣ, а тѣхната, наивность, слѣпо довѣрие и дѣтинска лекость.
И. Чрѣзъ погрома на България руската дипломация услужи на враговетѣ на славянството, но не на славяни.
В. „Миръ" бр. 3973 отъ 17 августъ 1913 г., въ статия подъ заглавие: „Австрийски отзиви за послѣдствията отъ войната" привежда писаното отъ „Reichpost", както слѣдва:
„Свѣтътъ бѣ се приготвилъ да отдаде Балканитѣ плячка на стрѣмително движущия се напрѣдъ панславизмъ....
„Всичко това се промѣни съ единъ ударъ. Панславистическия триумфъ по случай резултатитѣ отъ Балканската война не е въ състояние да намали грамадното значение на факта, че балканския обратъ издигна на сцената блѣстящето бѫдаще на не славянска държава — латинска Ромѫния, — тогазъ, когато пѫтя на експансивното сръбско течение се прѣгради съ гранитната албанска прѣграда, а пославянченитѣ българи сѫ принудени, заради своето упорство на всеславянството, да се разплатятъ съ постоянно губене равновѣсие.
„Резултатитѣ отъ балканскитѣ войни нѣматъ неприятна страна нито за австро-унгарската монархия, нито за нѣмцитѣ, като нация.
„Послѣднята война бѣше по-лоша за панславизма, отъ колкото първата за турцитѣ; на панславистическитѣ мечти веднажъ за винаги се полагатъ прѣдѣли.
„Когато полумѣсеца засѣдна и звѣздитѣ на панславизма изгаснаха на балканитѣ изгрѣ слънцето на ромѫнитѣ и гърцитѣ.
„Опастностьта на Цариградъ отъ Русия мина за винаги. Този градъ, заедно съ тракийската територия, ще останатъ турски или, както е било нѣкога, ще бѫдатъ гръцки.
„Панславизма на балканитѣ е побѣденъ самъ отъ себе си и Европа се оттърва отъ голѣмата опасность, която прѣди всичко заплашваше Австро-Унгария".
Въ врѣме на баташкитѣ кланета, се опрѣдѣли една комисия да отиде на мѣстото и да анкетира събитията.
Отъ страна на Англия, прѣдставитель на тая комисия бѣше английския консулъ Барингъ.
Единъ юзбашия съ стражари прѣдставляваше турската власть.
Като се констатира, че има клани много жени и много дѣца, Барингъ, английския консулъ, се обръща къмъ юзбашията съ ироничното питане: „какво ви платиха руситѣ, та вие турцитѣ извършихте тая катастрофа въ тѣхна полза?
Сега се пита и руската дипломация: „какво ви платиха нѣмцитѣ, та чрѣзъ нанесения отъ васъ погромъ на България, погрѣбахте на вѣчни врѣмена славянската идея?
Какво ви платиха ромѫнитѣ, та създадохте положение щото съ даването българската Добруджа на ромѫнитѣ, направихте да засѣдне полумѣсеца и да изгаснатъ звѣздитѣ на панславизма и да изгрѣе слънцето на не славянската държава — на латинска Ромѫния?
Толкова ли прости бѣхте, о, братушки, та не можахте да разберете, че Ромѫния, подъ кралското рѫководство на хохенцолера краля Карола, всѣкога ще бѫде врагъ на Русия, врагъ на славянството?
Сега, слѣдъ като Ромѫния ви отказа своя съюзъ и си запази своя съюзъ съ Германия, съ тройния съюзъ, вие разбрахте измамата си, но късно — „заднимъ умомъ"? Братушки!
Какво ви платиха и гърцитѣ — най-върлитѣ врагове на славянството, та като имъ дадохте половинъ Македония съ Солунъ, Кавала, Драма и Костуръ, се постарахте, въ врѣда на славянството, да направите велика Гърция. Нейнитѣ претенции сѫ Тракия съ Цариградъ!
Цѣла Европа, наедно съ вашитѣ съюзници — Англия и Франция — ще бѫдатъ за въ полза на Гърция, тя да наслѣди Цариградъ съ Тракия.
Какво ви платиха пъкъ турцитѣ, враговетѣ на христианството, да имъ повръщате цѣла източна Тракия за да бѫдатъ господари на Одринъ, Лозенградъ, Димотика — укрѣпенитѣ мѣста за да не можете да земете никога Цариградъ?
Когато, о, братушки, на Мряморно море, до проливитѣ и до стѣнитѣ на Цариградъ бѣхте дошли чрѣзъ България, вие изпокѫсахте стоманени царвули до като да повърнете на Турция източна Тракия и да не можете вече никога да се доберете до тия мѣста!
Изкопахте гробъ, и паднахте въ него. Погребахте и славянството и Русия. Право е казаното отъ нѣмеца: „панславизма на балканитѣ е побѣденъ самъ отъ себе си и Европа се оттърва отъ голѣмата опасность, която прѣди всичко заплашваше Австро-Унгария".
О, братушки, какво ви платиха нѣмцитѣ, ромѫнитѣ, гърцитѣ и турцитѣ, та съсипахте българията за усилване враговетѣ на славянството?
Та въ матушката има всичко: и нѣмцойщина, и романизмъ, и гърцизъмъ, и турцизмъ; има всичко: само славянство нѣма, нѣма и православие.
Отъ послѣдната война, чрѣзъ погрома нанесенъ на България, руската дипломация, чрѣзъ своитѣ дѣла, се показа врагъ на славянството, врагъ и на православието.
Враговетѣ на славянството: ромѫни и гърци; и враговетѣ на православието — турцитѣ, облагодѣтелствувани отъ руската дипломация, въ пакость и погромъ на славянска и православна България, нека тия врагове да й бѫдатъ честити като приятели и съюзници, та наедно съ тѣхъ нека тази дипломация да води матушката въ погибель!
Погромътъ на България е прѣдсказанъ въ подробности прѣди 115 дни отъ датата 16 юни.
Бѣше казано, че „девизътъ" на руското правителство за „намалението и отслабванието на България", взе окончателна форма прѣзъ 1889 година, когато славянското петербургско общество издаде своята карта на славянскитѣ народности. Македония бѣше отбѣлѣзана въ тая карта за населена отъ българи.
Тогава, прѣзъ това врѣме ние бѣхме въ Петербургъ. Бѣхме успѣли да влѣземъ въ тѣсни отношения съ българофилитѣ, прѣдни хора на славянското общество. Рѣшено бѣше шото за намалението на България да бѫде Македония подѣлена между Сърбия и Гърция.
Анонимната брошура подъ заглавие: „Виновницитѣ за днешнитѣ дипломатически неуспѣхи на България", потвърѫдава тая истина, че погрома на България е извършенъ отъ руската дипломация чрѣзъ посрѣдството на своитѣ послушни орѫдия, слѣпитѣ русофили отъ кабинета: Гешовъ—Даневъ.
Тоя погромъ не можеше да стане, ако не бѣха взети изъ нашата срѣда орѫдията. Както гората нѣмаше да бѫде унищожена, изсѣчена, ако дръжката, сапътъ на сѣкирата не бѣше взетъ изъ срѣдата на гората. Или: „Господарьтъ (агата) не яде халва, ако гяурина не хапне нечистотии".
Тая брошурка с извлѣчение отъ едно наше писмо до високопоставено лице съ дата 19 февруари 1913 год.
Отъ тая дата —19 февр., когато е написана брошурата, до 16 юни, датата на катастрофата, сѫ се изминали цѣли 115 дни.
Прѣди 115 дни отъ датата на погрома 16 юни, е било прѣдсказано въ тая анонимна брошурка, че ще настѫпи погрома и въ подробности какъ ще се извърши тоя погромъ.
Прѣдсказанията на тая брошура сѫ:
Руската дипломация ще ампутира България и ще раздаде кѫсани части отъ българското тѣло.
1. На Сърбия половината отъ Македония, като компесация за Босна и Херцеговина.
2. На Гърция — Солунъ съ южната часть отъ Македония, като възнаграждение за оказаното съдѣйствие на сръбската пропаганда за посърбяването на сѣверна Македония.
3. На Ромѫния — Добруджа, като компесация за Бесарабия.
4. Източна Тракия, придобита съ потоци кръвь, пролѣта отъ десетки хилядници, христиани, българи славяни, Русия ще я повърне на Турция, като интерлантъ на Цариградъ, необходимъ на Русия за проливитѣ.
За жалость, това прѣдсказание се изпълни буквално.
Ампутирането на България отъ хирурга — руската дипломация, съ 115 дни прѣдсказано отъ датата 16 юни, показва, че 16 юни не е катастрофалната дата, а е добъръ поводъ за оправдание на погрома на България, планиранъ отъ прѣди много години.
По тази ампутация на България разсжжденията въ рѣчената брошурка — сѫ:
„Слѣпото русофилство се заключава въ това: да приемемъ всичко отъ Русия съ затворени очи, безъ разсѫждение и да бѫдемъ непоколебимо убѣдени, че всичко най-послѣ ще бѫде и ще излѣзе за въ наша полза.
„И лѣкарството е горчиво, но дава здраве. И операцията, която прави (прѣди 115 дни не бѣше още направена, но се говори като извършвана вече отъ) — Русия: — да рѣже отъ нашето тѣло земи и да ги раздава на комшиитѣ — боли, но тази операция ще усигори на България въ бѫдаще здраве, приятелството на балканскитѣ съюзници.
„Тази операция на Русия, на нашия хирургъ, така трѣбва да се приема, че е за въ полза на славянската солидарность, за укрѣпяването на балканския патриотизъмъ, т. е. „за ползата на България".
„Това русофилство е идиотство или подкупено русофилство".
И слѣдватъ, в тази брошурка, прѣдсказания, какви ще бѫдатъ послѣдствията отъ погрома на България:
„Това идиотско русофилство е за голѣма пакость не само за България, но и за Русия както и за балканскитѣ държави.
„То — идиотското русофилство — въвежда руската дипломация въ заблуждение да мисли, че лесно, свободно и безъ стеснение можеда се извършва надъ България ампутация. Съ това ще прѣдизвика гнѣва и умразата на цѣлата интелигенция, на цѣлия български народъ. Ще разбератъ тогава и тонковцитѣ, че най-голѣмия врагъ за българскитѣ интереси е Русия.
,,Ще приготви по тоя начинъ почвата, както и я приготви вече, щото България да потърси защита на своитѣ интереси у Австро-Унгария, съ която и да сключи съюзъ, а чрѣзъ нея и съ тройния съюзъ.
„Ще бѫде принуденада направи това, за да се брани отъ „славянската солидарность" и отъ „бакланския патриотизъмъ", които прѣдставляватъ за българскитѣ интереси: „чумата" и „холерата".
,,Днешното (19 февр. 1913 г.) положение на България, благодарение на това русофилство, е безизходно. Като членъ отъ балканския съюзъ (съ клауза да воюваме противъ Австро-Унгария), България минава за съюзница на Русия. Усиленото въорѫжение на Германия, нѣмскитѣ вѣстници обясняватъ съ страха отъ повдигането на единъ четвърти членъ на „тройното съглашение" — отъ балканския съюзъ. Значи великитѣ сили отъ тройния съюзъ считатъ България за свой врагъ.
Отъ тѣхъ може да се чакатъ само пакости, при тия условия, за интереситѣ иа България.
„Русия пъкъ, нагласена съ тритѣ балкански държави: (блокътъ: Сърбия, Гърция и Ромѫния), възползувана отъ враждебното настроение противъ насъ на великитѣ сили отъ тройния съюзъ, крои и върши раздроблението на България въ полза на Сърбия, Гърция и Ромѫния.
„Англия и Франция, макаръ и приятелски разположени къмъ България, немогатъ да ни помогнатъ. Тѣ, споредъ съглашението си, сѫ длъжни да слѣдватъ руската политика на Балканитѣ.
„За България единъ изходъ спасителенъ има: да се присъедини къмъ тройния съюзъ.
„Това слѣпо и прѣдателско русофилство готви такова зло не само за Русия. Чрѣзъ наострюването апетита на съюзницитѣ ни, да ни ограбятъ чрѣзъ съдѣйствието на Русия, това русофилство приготвюва положението да пламне огънь на балканитѣ помежду днешнитѣ съюзници. (тоя огънь пламна въ междусъюзнишката война). Значи слѣпото русофилство на нашитѣ, насърдчи и Русия и съюзницитѣ да не отстѫпватъ отъ планътъ за ограбването и разгромяването на България. Не 16 юни, а слѣпото русофилство е виновникъ за погрома на България.
„Войнитѣ между съюзницитѣ нѣма да прѣстанатъ, до като България не си вземе всичко свое — и отъ старо, и отъ ново врѣме ограбено отъ нея..
„Въ това ли ще се изрази славянската солидарность, балканския патриотизмъ"?
Подиръ погрома на България, какви събития ще послѣдватъ, като наказание за вѣроломството на „блока": Русия, Сърбия, Гърция и Ромѫния, нагласенъ отъ първата, противъ България, е прѣдсказано въ рѣчената брошурка, именно:
„1. Сърбия нѣма да си вземе вече никога Босна и Херцеговина. Тя, може би, ще бѫде унищожена, подѣлена между България и Австро-Унгария.
2. Ромѫния нѣна никога вече да си вземе Трансилвания и Буковина. Сигурно ще изгуби Добруджа. А може би и тя да бѫде подѣлена и унищожена.
3. Гърция ще изгуби островитѣ и Епиръ.
4. Русия нѣма вече да вземе никога Цариградъ".
„Такава ще бѫде сѣтнината отъ политиката на руското правителство въ съгласие съ балканскитѣ съюзници противъ България, политика подклаждана и насърдчавана отъ българското идиотско русофилство.
„И наистина, кога по-добрѣ можеха тия русофили да се отплатятъ на Русия, отъ колкото сега, въ тия сѫдбоносни моменти за България, когато тѣ иматъ възможность да боравятъ съ властьта?
„И кога Русия ще можеше да ги използува по-добрѣ, отъ колкото сега?
„Тази сполука ще послужи за пагуба на тѣхната юдинска политика. Подобнитѣ русофили у насъ сѫ единици:
„Единъ день, и тоя день не е далече, ще се кае Русия за тая своя враждебна политика къмъ България, но ще бя.де късно.
„Отъ нещастието, което я сполети отъ войната съ Япония, не й дойде умътъ. Тогава тя насърдчи Турция да унищожи Македония. И за това Господъ Богъ я наказа.
„Като върви и сега въ сѫщия пѫть, пакъ ще бѫде наказана съ нѣкое страшно поражение. Жалното е, че невинния руски народъ тегли поради своята дипломация".
Горното въ скоби е извлѣчение отъ рѣчената анонимна брошурка, отъ 19 февруари 1913 год.
Обяснение или разгадатка на пророчествата за наказанията които ще послѣдватъ подиръ погрома на България, наказания на блокаджиитѣ: Сърбия, Гърция, Ромѫния и Русия:
Има единъ козмически законъ, нарѣченъ на наученъ езикъ, „законъ на енерцията", а на църковенъ езикъ — „законъ на Провидѣнието".
Силата на тоя законъ се състои въ това: когато нѣкой извърши едно прѣстѫпление отъ извѣстна категория, силата на рѣчения законъ го заставлява да върви въ тоя пѫть, да върши сѫщото прѣстѫпление въ по-широкъ и по-широкъ размѣръ до като си счупи главата и бѫде наказанъ отъ собственното си дѣло. Това става, ако такъвъ на врѣме не се покае.
Единъ примѣръ, за обяснение:
Единъ пѫть въ „Чамската кория, се връщахме отъ разходка по шосето при „яслитѣ". Отъ дъждътъ въ прѣжния день, въ крайния трапъ по шосето, бѣше се образувало гьолче отъ вода, поради плоскостьта на мѣстоположението. Съ сестра си бѣхме по край гьолчето. Появи се отъ западната страна по шосето файтонъ, който отиваше на долу по направление къмъ станцията „Костенецъ-Баня". Файтонджията отправи файтона право къмъ насъ. Рѣкохъ, като приближи, ще отстрани файтона по широкото шосе. Не го отстрани. Крайния конь засѣгна дрѣхитѣ ни. Малко остана да бѫдемъ бутнати въ гьола. Файтона до насъ спрѣ и отъ него скокна г. К. Байкушевъ. Подаде ми привѣтствено рѫка. Не обръщахъ внимание. Възмутенъ отъ файтонджията, гледамъ къмъ послѣдния и го хокамъ. Г-нъ Байкушевъ се качи и си тръгнаха. На сестра си казахъ: „сестро, помни ми думитѣ: по пѫтя на тия хора ще имъ се приключи нещастие. „Въ София на гарата срѣщнахъ се съ г-на К. Байкушевъ. Попитахъ го, не стана ли имъ по пѫтя нѣкое нещастие"? Какъ не, каза, стана. Когато да минаваме моста на рѣка Марица при село Радуйлово, единия отъ конетѣ висна надъ рѣката. Цѣлия файтонъ съ хората щѣше да падне отъ високия мостъ въ рѣката, рулото на която бѣше много дълбоко съ островърхи канари, ако нѣмаше на самия мостъ събрание отъ селяни които се затичаха и накачиха на файтона, та спрѣха падането му въ рѣката. За да се спаси файтона съ другитѣ коне прѣсѣкоха ременитѣ на увисналия конь, който падна въ рѣката и се рязби отъ зѫбчеститѣ канари".
Категорията на прѣстѫплението отъ файтонджията бѣше, че закара файтона на края до насъ, за да ни бутне въ гьола. Законътъ за инерцията, ще го заслѣпи и ще го застави да кара все по краищата до като увиснѣ коньтъ надъ рѣката, каранъ по крайния край.
Обяснение на наказанията:
Първо за Сърбия: „Нѣма да вземе Босна, и ще бѫде унищожена".
Прѣстѫпленията й сѫ: 1) вѣроломство съ неизпълнение на договора;
2) Българитѣ, съ грамадни жертви и проливане на потоци кръвь, сломиха главнитѣ сили на турската армия. Дадоха, съ тия жертви, възможность на Сърбия да придобие санджака и стара Сърбия. А тя, като подла и вѣрѣломна, се съюзи съ враговетѣ на славянството: Гърция и Ромѫния за да разгроми и унищожи България, вѣрната съюзница която съ кръвьта на своитѣ синове й спечели толкова много земи;
3) Завзе вѣроломно български земи и, за да посърби завладѣнитѣ българи, употрѣби срѣдствата на нечутъ тероръ: на палежи, грабежи и убийства на посърбенитѣ българи;
4) Насърдчена отъ руската дипломация, тя тръгна по пѫтя на вѣроломствата; — на убийствата чрѣзъ „черни рѫцѣ" и „мъртви глави", до като, по закона на инерцията, уби Австро-Унгарския прѣстолонаслѣдникъ.
Съ това даде право на Австро-Унгария да я накаже съ война и да я убие за убийствата й.
На нейнитѣ вѣроломства й се отговори отъ нейнитѣ съюзници съ вѣроломство, като се отказаха отъ нея, и я оставиха самичка, но и Ромѫния — се присъедини къмъ тройния съюзъ — нейния врагъ.
На съюза съ България плю, хвърли гнѫсна храчка и се изкикоти, че е изиграла довѣрчивата и глупава България! А сега плаче и ридае за тоя сгръмолясанъ и оплютъ отъ нея съюзъ.
Законътъ на Провидѣнието показа знамение, че Сърбия ще бѫде унищожена на едно съ своята насърдчителка въ вѣроломствата и убийствата й — наедно съ вѣроломната и убийцата на поробенитѣ българи — камарилска дипломация. Прѣдставительтъ на послѣдната, Хартвигъ, наставникътъ и рѫководительтъ на вѣроломствата и убийствата на Сърбия, би смъртно прободенъ отъ ангела на отмѫщението, и то убитъ въ бѣлградската легация на Австро-Унгария. Това знамение прѣдсказа погрома на Сърбия и на нейната покровителка и насърдчителка — Русия.
Какъ наказва законътъ на Провидѣнието?
По режисьорството на Неклюдовъ, който дерижираше и въртеше и военното дѣло у насъ, та чрѣзъ срѣдството на „отстѫпления и настѫпления", докара работата, щото сръбската армия да спаси отъ неминуемия погромъ и да спечели евтино побѣди, тогава, когато българската армия, по искането на Неклюдовъ, отстѫпваше, а сръбската нападваше.
Това прѣстѫпление по закона за инерцията, заслѣпи сърбитѣ до толкова, щото тѣ си помислиха, че тѣхната сияйна армия е наистина непобѣдима.
Поради това заслѣпено — фалшиво убѣждение, че тѣ, при една война съ Австро-Унгария, ще я побѣдятъ и ще я разгроматъ.
Одързостени фалшиво, по заблуждение, прѣдизвикаха тая велика сила — Австро-Унгария на война, за да си счупятъ главата и да си понесатъ наказанието, което прѣдизвикаха по закона за инерцията, и си го заслужиха.
Второ за Ромѫния. Най-приятелски разположена къмъ Ромѫния всѣкога е била България. Въ врѣме турско-българската освободителна война, Ромѫния се огласи за неутрална. България, въ пълно довѣрие на тоя неутралитетъ, остави границитѣ си отъ къмъ Ромѫния незапазени. Ромѫния огласи, че се измѣнило „равновѣсието": България много се увеличила съ присвояването на „Македония" и „източна Тракия". Поиска възстановяването на „равновѣсието" чрѣзъ компенсация — съ Добруджа. Разбойнически ни нападна, подъ претекса да възстанови мирътъ на Балканитѣ. Тя се натовари съ мандата: да стане орѫдие за погрома на България. И стана.
По закона за инерцията и кральтъ и министритѣ и интелигенцията въ Ромѫния се обърнаха на идиоти, — обюродеха.
Тѣхното идиотство се прояви въ хвалбитѣ, че тѣ побѣдили българската армия, като се биха съ кокошкитѣ; че тѣхната армия е непобѣдима; че тѣ иматъ козмически мандатъ: да „умиротворяватъ".
Споръ между Гърция и Албания се появява и ромѫнския краль прѣдлага своитѣ услуги да умиротвори. Появи се споръ между Турция и Гърция, всемирния миротворецъ тича съ своитѣ услуги. Не закъснява той да умитворява и Австро-Унгария съ Сърбия! Чисто идиотство: Ромѫния стана резилъ и посмѣшище въ свѣта.
Това наказание е още нищо.
Разрази се европейската войка. Ромѫния бѣше съ тройния съюзъ. За да заграби и Добруджа, се привърза къмъ Русия.
Сега Ромѫния е на кръстопѫть: съ кого ще бѫде, съ Русия ли или съ тройния съюзъ?
Погибельта на Ромѫния е неизбѣжна. Ако бѫде съ Русия, Австро-Унгария ще я унищожи. И въ случай, че побѣди Русия, Ромѫния, като латинска, като враждебна на Русия поради Бесарабия, е пакъ изгубена. Ако ли бѫде съ тройния съюзъ, Русия нѣма да й прости това вѣроломство.
Жертвитѣ на императора съ даването славянската Добруджа на латинска Ромѫния, съ унижението ту да иде въ Кюстенджа на поклонение на мамалигаритѣ, сега, Ромѫния да не му услужи въ войната съ Германия, нѣма да й прости тая измама. Още сега, прѣзъ врѣме на войната, ще си отмѫсти.
Ромѫния се намира въ лошо, безизходно положение.
Кральтъ е „хохенцолеръ". Въ войната за нищо на свѣта нѣма да бѫде съ Русия. Не е българинъ, нито русинъ, да се измѣнява. Ромѫнитѣ, въ лицето на своитѣ прѣдставители, нѣма да отидатъ съ Германия противъ Русия. За да не отиде съ Русия, трѣбва кральтъ да абдикира. За да не отидатъ ромѫнитѣ съ Германия противъ Русия, сѫществувапето на Ромѫния се излага на рискъ. И тъй лошо, и инъкъ лошо.
Отъ закона на инерцията, Ромѫния е осѫдена на погибель. За оголѣмяването на България — съ Македония и източна Тракия — Ромѫния, като компенсация за „уравновѣсяване", заграби Добруджа.
Въ пѫтя на „компенсация" за „уравновѣсяване" закона на инерцията осѫжда Ромѫния да бѫде разграбена за „уравновѣсяване" и „компенсиране", било отъ Русия, било отъ Австро-Унгария, било — най-сетнѣ, отъ България.
Ромѫния неможе да бѫде нито съ Русия, нито съ Австро-Унгария. Значи, не ще може да вземе нито Трансилвания, нито Бесарабия. А, несъмнѣнно ще изгуби цѣла Добруджа, а може би да бѫде разпадната и разподѣлена. Страшно наказание й присѫдилъ законътъ за инерцията.
Трето за Гърция. Казано бѣше: „Гърция ще изгуби островитѣ и Епиръ".
На 5 ноември 1912 г. писахъ на високопоставено лице за прѣстѫплението на гърцитѣ и за наказанието което имъ се слѣдва, споредъ закона на „Провидѣнието."
Прѣстѫплението на гърцитѣ се състои въ това, че тѣ напуснаха Епиръ, оставиха незавзетъ Янинския вилаетъ и се впуснаха къмъ българскитѣ области отъ Македония, съ цѣль да заграбятъ български провинции. Тѣ си помислиха, че Епиръ е тѣхенъ, че върху него нѣматъ претенции никоя отъ съюзенитѣ държавици: кога и да е, той ще бѫде тѣхенъ; ами — да заграбятъ чуждото.
Гърцитѣ самички, безъ България, бѣха набити прѣзъ 1897 г. Чрѣзъ съдѣйствието на великитѣ сили, редъ години се мѫчиха и не можеха да си присъединятъ Критъ, който се радваше на политическа автономия.
Сега, чрѣзъ жертвитѣ на българската армия, си присъединиха не само Критъ, но и други много острови. Неблагодарницитѣ, отидоха да заграбятъ коварно български земи и да подложатъ на нечутъ тероръ българското населеиие на тия земи за освобождението на които България воюва съ турцитѣ.
По закона на инерцията, гърцитѣ трѣбваше да се прѣплѣтатъ въ неправилното имъ стрѣмление да завладѣятъ Епиръ, който състави южната часть на албанската държава, та поради това да прѣдизвикатъ негодованието на Европа, която образува албанската държава.
Гърция не може да се откаже отъ Епиръ. Принудена е да образува бунтове и нападения противъ Албания, противъ дѣлото на Европа. Та, като изгуби благоволението на послѣдната, не само ще изгуби Епиръ, но и островитѣ.
Така я наказва закона на инерцията. Тоя законъ ми внуши да кажа прѣди врѣме: (на 5 ноември 1912 г.) „Гърция ще изгуби Епиръ и островитѣ".
Четвърто за Русия. Казано бѣше: „Русия нѣма вече да вземе никога Цариградъ".
И това прѣдсказание е вѣрно.
Важната роль играе и тукъ закона на инерцията.
Мисъльта на руската дипломация, да не допуска образуването на една велика България чрѣзъ обединението на българския народъ подъ едно било церковно било гражданско управление, бѣше и е единъ тежъкъ грѣхъ, едно прѣстѫпление отъ политечески характеръ.
Това прѣстѫпление, по закона на инерцията, тикаше тая диплолтция да върви неотклонно въ тоя пѫть на прѣстѫпления отъ подобенъ характеръ все въ по-широкъ и въ по-широкъ размѣръ.
Това сѫ: опититѣ за вдигането на схизмата съ цѣль за намалението на българската църкоана область; наглашението — извършено отъ сѫщата дипломация — между патриаршията и сръбското правителство за поддържането сръбска пропаганда въ Македония — съ сѫщата цѣль; — Фирмилияновия въпросъ за изпращане въ Македония сърби владици, повдигнатъ отъ руската дипломация и разрѣшенъ по нейно настояване съ цѣль да се изтикатъ отъ Македония българскитѣ владици, замѣстени отъ сръбски, за да се прѣдстави, че Македония е сръбска и пр., та да може единъ день тая дипломация да я даде на Сърбия. Както и я даде.
Отъ подобенъ характеръ, съ сд.щата цѣль сѫ: отзоваването на рускитѣ офицери отъ България, когато вѣроломно ни нападнаха сърбитѣ съ цѣль да бѫде побѣдена България; детронирането на първия князъ Александра Батемберга; агитаторската дѣятелность на рускитѣ консули въ Македония, като органи на сръбската пропаганда съюзени съ турскитѣ власти, съ сръбскитѣ чети и съ гръцкитѣ андарти за унищожение на българския елементъ въ Македония и — най-послѣ—недопускането да се дадатъ на Македония автономни реформи.
Голѣмъ размѣръ зема това прѣстѫпление прѣзъ 1903 г.
Тогава Зиновиевъ и Ламздорфъ насъскаха турцитѣ да унищожатъ българитѣ въ Македония.
За съвокупностьта на всички тия прѣстѫпления, Богъ наказа Русия съ погрома нанесенъ на руската армия отъ японцитѣ.
Срамъ бѣше за великанътъ — Русия, да бѫде поваленъ отъ нищожни малчугани. Да бѫде побѣдена великата руска империя отъ Япония: това бѣше чудо. Божие внушение.
Обаче, руската дипломация не зема урокъ отъ това внушение.
Като се не покая, законътъ на инерцията я тика въ пѫтя на по-крупнитѣ отъ тоя характеръ прѣстѫпления до като си устрои единъ страшенъ погромъ.
„Вѣроломството" на руската дипломация е върхътъ на прѣстѫпленията. Да измамишъ лицата, които иматъ на тебъ безпрѣдѣлно довѣрие, е подлость, е дѣйствие безбожно, лишено отъ съвѣсть.
Нашитѣ добри „умни и способни държавни мѫже" отъ лагера на коалирания кабинетъ: Гешевъ — Даневъ бѣха надарени съ цѣнната християнска добродѣтель да иматъ несъмнена, пълна вѣра на руската дипломация, да й бѫдатъ чистосърдечно прѣдани, вѣрни служители, които имаха за девизъ русофилството: „да приемемъ всичко отъ Русия съ затворени очи, безъ разсъждение и да бѫдемъ непоколебимо увѣрени, че всичко, каквото върши и каквото й порѫчва руската дипломация да вършимъ, ще бѫде, най-послѣ, и ще излѣзе за въ наша полза".
Да се злоупотрѣби съ такова дѣтинско, слѣпо довѣрие, на хора прѣданни на Русия отъ всичкото си сърдце, отъ всичката си душа, отъ помишленията си и отъ всичката си сила, — такова злоупотребление е непростимъ страшенъ грѣхъ, послѣдствията на който сѫ разгромъ отъ собственнитѣ си дѣла.
Подлата и вѣроломна руска дипломация устроява съюзъ на България съ най-заклетитѣ ни врагове.
Нашитѣ русофили безпрѣкословно приематъ.
Русия го иска: „пенявилъ се непенявилъ ще го ядемъ." Матушката така заповѣдва.
Създава — тая дипломация — договоръ на България съ Сърбия — явенъ капанъ за пропадането на България наедно съ своя царь. Нищо. Тоя договоръ го подписва и правителството и царьтъ: Русия го иска.
Какъ да го не приематъ и подпишатъ? Неговото изпълнение и обѣщанията да бѫде въ наша полза, сѫ подъ гаранциията на честното слово на императора?!
Може ли единъ българинъ да не възприеме съ гордость такава гаранция? Кой можеше да допустне, че императорътъ ще ни изиграе така, както си допуска да изиграва единъ обикновенъ изигравачъ?
Злоупотрѣблението отъ такова високо мѣсто съ довѣрието на крайно прѣданни и послушни до смърть почитатели, рѣчи и — поклонници, това злоупотрѣбление се наказва съ страшенъ погромъ, съ ощетяването на цѣльта за осѫществяването на която се прибѣгва до такава измама.
Примѣръ.
Защо руската дипломация пожела и допусна да нахлуятъ турцитѣ въ източна Тракия? Тая страна се освободи съ жертвата на потоци кръвь пролѣта отъ сто хиляди герои, християни, православни българи? Защо, съ каква цѣль да се повърне отново на турцитѣ?
Ето отговорътъ:
Русия счита, че Цариградъ, наедно съ проливитѣ, е неинъ ако не днесъ — утрѣ.
Източна Тракия е интерландъ на Цариградъ. Значи: Одринъ, Лозенградъ и Димотика сѫ потрѣбни на Русия, като интерландъ на Цариградъ, считанъ отъ нея за свой.
Русия, чрѣзъ България, бѣше се доближила до Цариградъ, до проливитѣ. Послѣднитѣ нѣмаха вече и значение, ако Русия не бѣше изпѫдила българитѣ и отъ Родосто.
Нѣма българинъ, който да е мислилъ, че ние ще усвояваме за България — Царигридъ. Той бѣше за Русия.
Но бѣсътъ, чрѣзъ грѣха, заблуди тая дипломация, по закона на инерцията я втикна да извърши най-голѣмото прѣстѫпление: източна Тракия да стане пакъ турска.
По желанието на руската дипломация, турцитѣ изпѫдиха българитѣ отъ околноститѣ на Цариградъ и отъ цѣла източна Тракия.
Руската дипломация. си отдъхна и си помисли, че нѣма вече страхъ отъ българитѣ да турятъ рѫка на Цариградъ. Той остава вече тѣхенъ, наедно съ интерландътъ — източна Тракия.
Въ момента на тия мисли, отъ християнската кръвь на 100 хиляди герои българи, пролѣта по тракийскитѣ полета, се издигна високъ гласъ на протестъ и достигна до прѣстола на Всевишния, викайки: „отмъсти, отмъсти, Боже, за нашата кръвь, пролѣта по тия полета, които руската дипломация пожела да се повърнатъ на турцитѣ"!
Отъ прѣстола на Всевишния се издаде рѣшение: „отмъстихъ: Русия нѣма вече да вземе никога Цариградъ. Не само това, но и ще бѫде наказана съ разгромъ и страшно окастрюване за въроломството къмъ най-довѣрчивитѣ на нея и прѣдани българи".
До колкото бѣше безгранично довѣрието на българитѣ къмъ матушката и безпрѣдѣлна тѣхната любовь и прѣвързаность да служатъ за нейната слава и величие, до толкова, отъ другата страна, безгранично, безсъвѣстно и прѣстѫпно бѣше вѣроломството на тая дипломация.
Ето причината за угрозата на наказанието, което е рѣшено да се извърши надъ „вѣроломството" на рѣчената дипломация.
Турцитѣ останаха втрѣщени, като видѣха, че Русия християнската, славянската и православна държава, пожела да имъ се повърне източна Тракия! Необяснимо!
Но, недоумението скоро се разрѣши: източна Тракия служи, както се каза, за интерландъ на Цариградъ. Руситѣ считатъ Цариградъ за свой. Кроятъ да си зематъ Цариградъ наедно съ интерландътъ — отъ турски рѫцѣ. Тъй ли? — Да.
Подъ влиянието на това размишление, единъ турски вѣстникъ писа: „тамамъ: ние, турцитѣ, падари ли сме на руситѣ да имъ пазимъ периметрътъ: Цариградъ съ интерландътъ — източна Тракия?"
Тъй ли? За това турцитѣ поставиха Цариградъ съ източна Тракия подъ германското покровителство. Ще зематъ руситѣ царвулитѣ.
Тѣ сами изкопаха ровътъ, и паднаха въ ямата, която приготвиха за българитѣ.
Законътъ на инерцията — поради прѣгрешенията — е помрачилъ разумътъ на тая дипломация щото да не може да проумѣе най-простата истина, че когато рѣчи тя да прѣвзима Цариградъ, не само силитѣ отъ тройния съюзъ ще възстанатъ противъ нея, но и нейнитѣ приятели, и силитѣ отъ тройното съглашение: Англия и Франция — ще се противопоставятъ на това посѣгателство, даже и съ орѫжие.
Русия нѣма никога да вземе Цариградъ.
Цариградъ ще бѫде или турски или пъкъ гръцки.
Само чрѣзъ България Русия можеше да се приближи до Цариградъ, слѣдователно и да го усвои.
„Девизътъ" на руската дипломация „за намалението и обезсилването на България", законътъ на инерцията го обърна, като наостренъ отъ самата нея мечъ, противъ самата нея и го заби въ нейното сърдце — да бѫде ощетена нейната цѣль за Цариградъ — да не може никога да го прѣвземе и го владѣе.
Въ свръзка съ това, анонимната книжка, подъ заглавие: „виновницитѣ за днешнитѣ дипломатически неуспѣхи на България", отъ 19 февруари 1913 г., е казано буквално:
„Нашата признателность къмъ Русия се изразява нагледно, когато ние направимъ всичко, което е необходимо, за да запазимъ за България всичкитѣ мѣста и градове, които влизаха въ границитѣ на Св. Стефанска България.
„Това е завѣщанието на царя — освободителя. Неговия идеалъ бѣше: образуването на велика България.
„Ние ще увѣковѣчимъ нашата признателность къмъ Русия, ако осѫществимъ свещенното завѣщание на блаженнопочившия царь-освободитель императора Александра Николаевича.
„Всѣкой, който допуска или съдѣйствува — билъ той русинъ или българинъ — за накърнението на това завѣщание чрѣзъ отстѫпване на други държави земитѣ и градоветѣ, опрѣдѣлени въ границитѣ на Св. Стефанска България, както и ония земи и мѣста, които се придобиха съ кръвьта на синоветѣ на освободената отъ блаженнопочившия императоръ България, такъвия се явява не само непризнателенъ, но и врагъ и на Русия, и на България.
„Чрѣзъ ограбването на България въ името на русофилството, или въ името на славянската солидарность, ожесточаватъ българскиятъ народъ противъ своята освободителка и го заставляватъ да търси защитата въ съюзъ съ нейнитѣ врагове. Иначе и нѣма изходъ.
„Ония руси и българи, които дѣйствуватъ да се раздаватъ българскитѣ земи и градове и да се съкратяватъ придобититѣ съ кръвь земи, тѣ сѫ прѣдатели на свещенния идеалъ — за велика България на царя-освободителя, още и прѣдатели на драгоцѣнната кръвь, пролѣна отъ 200,000 храбри руски синове, съ която написаха на бойното поле Св. Стефанска България!
„Духоветѣ на тия мѫченици наедно съ великия духъ на императора-освободителя, ще кажатъ: „анатема на тия прѣдатели". Аминъ.
„При една кабинетна промѣна, (която стана), дѣлата ще дадатъ фактически доказателства, за да се разбере отъ цѣль свѣтъ, че горния гласъ, анатемата, проклятието, е мнѣние, е чувствуване и гласъ на цѣлия войнствующъ български народъ.
„И руситѣ ще разбератъ, че единицитѣ слѣпи русофили сѫ дѣйствували за въ полза на враговетѣ на Русия и още, — ще разбератъ — че руската дипломация, слѣпо поведена да пакости на българскитѣ интереси, въ своята политика по балканския въпросъ, е разсѫждавала бабешки.
„Тази дипломация ще изтрѣзнѣе само тогава, когато види България въ лагера на рускитѣ врагове и че, въ такъвъ случай, другитѣ държавици: Сърбия, Гърция и Ромѫния нѣма да й бѫдатъ полѣзни.
„Кой ще бѫде виноватъ?—Слѣпитѣ единици русофили и бабешката дипломация на Русия".
Всичко това казано прѣди 17 мѣсеци отъ 16 юни, се изпълни буквално.
Ромѫния и Гърция бѣха облагодѣтелствувани отъ Русия въ пагуба интереситѣ на България.
Гдѣ сѫ сега Ромѫния и Гърция да се притекатъ на помощь на Русия, която воюва за да си изплаща грѣховетѣ направени противъ България, единственната вѣрна и прѣданна на Русия държавица?
Русийо, матушке, какво ти платиха нѣмцитѣ за да направѣше тази пакость и тая обида на България?
Всѣки знаеше и разбираше, че гърцитѣ, заклѣтитѣ врагове на славянството, могатъ да бѫдатъ съ всѣкиго, но не и съ Русия; може да не бѫдатъ противъ никого, но не — да не бѫдатъ — и противъ Русия.
Съ всѣкиго ще бѫдатъ противъ Русия както гърцитѣ, така сѫщо и ромѫнитѣ.
Всички — и малкитѣ даже дѣца — разбираха тая проста истина. Само кой не я разбираше?
— Не я разбираше — отъ грѣховно заслѣпение — само бабешката руска дипломация.
„Язъкъ", „язъкъ", за униженията, които самоволно си наложи императора, като отиде въ Кюстенджа на унизително поклонение на мамалигаритѣ и лингуритѣ!!!
Едно отъ наказанията е и това: да не разбере императорътъ, че краль Каролъ е „хохенцолеръ", и че ромѫнитѣ сѫ заклѣти врагове на Русия — та отиде съ своитѣ низкопоклонничества да възвеличае хохенцолера и мамалигарскитѣ лингури!
Защо ще бѫде наказана Русия?
— Защото се нарича святая русь.
Богъ, когото обича, наказва го: (Евр. 12; 6).
Богъ обича ония които — въ неговото прѣдвѣдѣние — сѫ опрѣдѣлени да наслѣдятъ вѣченъ животъ, царството Божие.
Наказанието е поучение, възпитание.
Неможе да влѣзе въ царството Божие нечистия. Грѣхътъ е нечистота.
Очистюва се грѣха чрѣзъ страдания. Наказанието създава страданията. Теглилата, като резултатъ на наказанието, вразумяватъ и привеждатъ грѣшника въ покаяние, въ съзнание на своитѣ прѣстѫпления.
Руския народъ се отличава по своята религиозность. За това отечеството му се именува „святая русь".
Режима на руската империя бѣше теократизма — Богодържавието. Върху тази основа Русия стана велика. Сега, напуща тоя режимъ: ще стане пакъ малка, каквато си бѣше.
Режимътъ сега на руската диплоглация е: „вѣроломството", противоположното на богодържавието, т. е. дяволодържавието, материализма — атеизма.
Богъ нѣма да остави святата русь да върви по дявола. Ще я оттърве отъ него, чрѣзъ наказанието.
Единъ руски свещениикъ, отецъ Игнатий, прѣдричалъ, „че нѣма да се минатъ нито 12 дни и нѣмцитѣ ще бѫдатъ смазани. Тѣ не знаятъ, рѣкълъ отецътъ, че Богъ е съ насъ, защото ше православни и ние имаме голѣмото си упование на Него да запази господаря и империята".
Именно въ туй се състои опасностьта, че Богъ е съ Русия, че руситѣ сѫ православни. Богъ своитѣ хора нѣма да ги остави да погибнатъ за царството Божие. Чрѣзъ единъ страшенъ погромъ ще ги свѣсти и приведе въ съзние — да се оставятъ отъ дявола, отъ вѣролѣмствата, по когото сѫ тръгнали, и да се повърнатъ при Бога, когото сѫ изоставили.
Ето единъ примѣръ какъ Богъ наказва именно ония които обича, православнитѣ, религиознитѣ, добритѣ хора.
Въ врѣме на руско-турската война, въ градъ Търново руската власть бѣше образувала една комисия за нареждане на бѣжанцитѣ — „для призрѣнія бѣглецовъ". Членъ на тая комисия бѣхъ и азъ.
Жребие ми се падна да нареждамъ бѣжанцитѣ въ гр. Елена и околията му. Гражданитѣ отъ Елена и жителитѣ по селата се отличаватъ по своята религиозность. Тѣ сѫ православни и добри християни.
Двѣ недѣли прѣстояхъ. Обиколихъ и селата. Нареждането на бѣжанцитѣ не можа да стане задоволително. Не ги приемаха. Двѣ бѣха причинитѣ: първата. Чорбаджиитѣ въ града давали на селянитѣ пари съ лихва „на зелено". На хармана прибрали всичкото жито, отъ цѣлата околия. Затворили
го въ здрави хамбари и не го продаватъ. Военно врѣме е, ще стане много скѫпо. Чакаха голѣмото му поскѫпване. Селянитѣ се извиняваха и казваха: ние нѣмаме храна за себе си, гдѣ ще можемъ да хранимъ и бѣжанцитѣ: чорбаджиитѣ не продаватъ житото".
Втората. Гражданитѣ ненавиждаха бѣжанцитѣ. Казваха: „ако бѣжанцитѣ бѣха били добри хора, щѣха да си сѣдатъ по селата и по домоветѣ и не щѣха да дойдатъ тукъ и да ни безпокоятъ".
Бѣхъ кондисалъ въ домътъ на покойния Петко Горбаневъ, старъ приятель отъ Цариградъ. Въ това врѣме, поради войната, цѣлата интелигенция си бѣше въ града.
Въ първата недѣля служихъ въ голѣмата, стара църква, въ която се черкуватъ и селяни отъ околнитѣ колиби.
Въ втората недѣля служихъ въ новата църква, въ чорбаджийската махала.
И въ двѣтѣ църкви държахъ рѣчь. Въ първата темата бѣше: „покайте се": грози опасность. Рѣчьта ми въ втората, въ чорбаджийската църква, бѣше остра, съ духъ пророчески и внушителна.
Рѣчьта бѣше за бѣжанцитѣ. Казахъ: „не приемате бѣжанцитѣ; и ги ненавиждате.
Казвате: „че ако били добри хора, щѣли били да си стоятъ по селата и да си сѣдатъ дома".
„Това е голѣмъ, страшенъ грѣхъ.
„За да ви се прости тоя грѣхъ, вие ще станете бѣжанци. Сега на скоро ще ви видя бѣжанци. Ще дойда пакъ, да нареждамъ васъ, новитѣ бѣжанци'".
Рѣчьта държахъ на владишкия тронъ. Срѣщу мене бѣха наредени чорбаджиитѣ, които държаха житото затворено въ хамбаритѣ и не го продаваха, за да стане много скѫпо.
Казахъ: „това жито, което сега не се продава да стане много скѫпо, ще го видимъ разсипано по улицитѣ. Хамбаритѣ — разнебитени. Това жито азъ ще го раздавамъ на сиромаситѣ. Нѣмайте съмнѣние въ това".
Сѫщиятъ недѣленъ день бѣше дошълъ князъ Мирски, съ 4000 войника. Въ негова честь се устрояваше вечерьта илюминация и тържества съ военнитѣ музики.
Внушение ми дойде непрѣменно да замина тоя день, да не остана въ Елена за прѣнощуване.
Отъ членоветѣ на врѣменния градски съвѣтъ трѣбваше да се подпише единъ протоколъ какво бѣше се наредило за бѣжанцитѣ.
Изпратихъ разсилни по домоветѣ имъ, да подпишатъ протоколътъ, и да си вървя.
Закъсняхъ. Отъ Горбанови не ме пускатъ. Бѣше тежка зима. Пѫтьтъ, поради хълмистата мѣстность, изтѫпканъ отъ обознитѣ кола, бѣше се обърналъ на опасни лъзгавици. Не бѣ възможно да се пѫтува нощно врѣме.
Ще отпѫтувамъ непрѣменно. Около двадесетина души приятели се събраха да ме задържатъ, да прѣнощувамъ, пъкъ на другия день, въ понедѣлника, да си замина. Не; не бѣше възможно да остана. Независѣше отъ моята воля. Хиляди смърти бѣха прѣдпочитителни, отъ колкото да останѣхъ. Земахъ си драглестия конь, и си тръгнахъ. Бѣше мръкнало вече. „Полудялъ си", казаха ми". Пишете ме, рѣкохъ, че съмъ полудялъ, но не мога да остана, защото немога да се противя на вѫтрѣшната сила, която ме тика, за да не остана тази нощь тукъ, въ Елена".
По пѫтя, прѣзъ нощьта, много теглихъ. Нито на конь, нито пѣшъ можеше да се върви. На конь — се плъзгаше: щѣхъ да си счупя главата. Пѣшъ — не се носѣше тежката шуба. Безъ нея, изтивахъ, бѣше силенъ студътъ.
Кѫсно, съ много трудъ, едвамъ пристигнахъ до с. Ивановци. Това село е на края на околията, близо до дефилето отъ гдѣто се излиза на Еленскитѣ лозя, въ Търновското поле.
Се установихъ въ ханътъ — кѫща на дѣдо Стояна. Нѣмаше мѣсто отъ множество пѫтници.
Подиръ една часова почивка, станахъ при зори да си вървя. Коньтъ бѣше дръглестъ: не можеше да върви.
На излизане отъ село, въ мрачината, слушамъ топовни гьрмежи. Не бѣше врѣме за обучение. Офицери на коне пропускатъ въ направление къмъ Елена. Войницитѣ по лагеркитѣ изъ пѫтя, спѣшно се готвятъ за тръгване, нѣкои вървѣха вече къмъ Елена.
Кѫсно пристигнахъ въ Търново. Населението на крака, съ багажи по гърбоветѣ, се готви за бѣгане.
Турцитѣ подъ водителството на Сюлейманъ паша, нападнали отъ къмъ Сливенъ, съ 40 хилядна армия на Еленския гарнизонъ, разбили го, съ намѣрение да отидатъ на помощь на Османъ паша подъ Плѣвенъ.
Турскитѣ войски завладѣли цѣлата Еленска околия.
Подиръ нѣколко часа отъ моето излизане отъ Ивановци, турскитѣ войски били въ това село дошли, го завзели и се спрѣли до тукъ.
Цѣлото население отъ града и околията бѣше избѣгало и бѣше се заселило въ Еленскитѣ лозя, по които имаше по нѣкоя барака за пазене винарскитѣ инструменти.
Тогава въ гр. Търново вицегубернаторъ бѣше дѣдо Др. Цанковъ. На третия день отидохме да видимъ новитѣ бѣжанци и ги понаредимъ.
Въ едно отъ лозята имаше двоетажна кѫща. Бѣше се установилъ въ нея кѫща окрѫжния началникъ г. Родановски.
Въ дворътъ на тая кѫща имаше голѣми дървета. Върху тѣхъ имаше разпрострени коври (черги). Подъ дърветата бѣха натрупани и сгушени съ десетки жени и дѣца.
При влизането ни въ двора, като ме видѣха, женитѣ изпищѣха и извикаха: „Боже, ето човѣкътъ, който ни каза, ще ви видя сега на скоро бѣжанци". Видѣхъ ги.
Въ понедѣлникъ, въ тъмни зори, стана бѣгството.
Ако въ недѣлята вечерьта бѣхъ останалъ да прѣнощувамъ въ Елена, щѣхъ наедно съ населението да бѣгамъ и азъ.
Внушението — да не остана въ недѣля вечерьта въ Елена — бѣше щото наедно съ наказанитѣ бѣгунци, да не бѣга и пророкътъ.
Турцитѣ, като не знаеха, че нѣма войски по пѫтя за Плѣвенъ, не се рѣшиха да отидатъ на помощь на Османъ паша.
Прѣстояха въ завзетата Еленска околия 12 дни. Обраха всичко и си заминаха. Повърнаха се назадъ отъ гдѣто бѣха дошли.
Подиръ тѣхното заминаване, ходихъ въ Елена.
Хамбаритѣ, въ които се пазеше житото на чорбаджиитѣ, турцитѣ бѣха ги разрушили. По-голѣмата часть отъ житото, бѣха прѣнесли и натрупали въ новата църква, гдѣто се прѣдсказа това събитие. Църквата бѣше напълнена съ жито до горнитѣ прозорци.
За да не остане на стопанитѣ жито, останалата часть отъ житото било прѣнесено и складирано въ чужди кѫщи. Житото се пленяваше като турско.
Прѣвзето бѣше не вече отъ стопанитѣ, а отъ турцитѣ. Усигорено и запазено подъ печатъ, раздавахъ го на бѣднитѣ.
Прѣдсказаното се изпълни буквално въ своитѣ подробности.
По внушение бѣше прорѣченото; по внушение бѣхъ изтиканъ отъ Елена въ надвечерието на бѣгството за да не бѣгамъ наедно съ наказанитѣ бѣгунци.
Чудни сѫ дѣлата Божии.
Еленчани бѣха религиозни, добри християни.
За това, защото бѣха любезни на Бога, бѣха наказани.
Милостьта Божия се състои въ това, „да се измѫчатъ тѣлати, за да се спасятъ душитѣ".
И руситѣ религиозни хора, добри християни.
За да имъ се простятъ грѣховетѣ, слѣдователно за да наслѣдятъ царството Божие, ще бѫдатъ наказани.
Тѣхния грѣхъ е отъ политически характеръ. За това и наказанието имъ, ще бѫде погромъ отъ политически характеръ.
„Вѣроломството" на руската дипломация на едно съ императора, по отношение на вѣрната и прѣданна България, извършено съ подла и лукава измама, това вѣроломство съставлява грѣха, за който Русия ще бѫде наказана.
Това „вѣроломство" роди „жестокосърдието".
Отъ това язическо немилосърдие на императора и на правителството му, се култивира насърдчението на сърби, на гърци, на ромѫни и на турци, които, въ своето ожесточение, отразено отъ жестокосърдието на руската дипломация, извършиха надъ невинното християнско българско население въ Македония, въ Добруджа и източна Тракия такива звѣрски жестокости каквито историята на варварскитѣ врѣмена не помни.
Виновницата за тия жестокости е насърдчителката Русия. За това тя ще бѫдъ наказана съ страшенъ погромъ.
Сърбия, Гърция, Черна-Гора и Ромѫния чрѣзъ рѫководството и съдѣйствието на руската дипломация, образуваха блокъ противъ България, за унищожението на българския народъ.
Придобивкитѣ на рѣченитѣ държавици костуватъ на българския народъ кръвьта на сто хиляди храбри войници.
Така облагодѣтелствуванитѣ възставатъ вѣроломно и подло противъ тоя народъ. Намѣсто да се освободи, Македония падна подъ по-тежко и непоносимо робство. Изпълни се планътъ на Русия.
За това наедно съ своята насърдчителка и покровителка въ злодѣянията — Русия, и тѣ ще бѫдатъ грозно наказани.
И цѣла Европа, великитѣ сили извършиха нечуто, велико прѣстѫпление.
Допустнаха да се потѫпчатъ Лондонския и Петербургския договори, уредени и санкционирани отъ тѣхъ.
Допуснаха цѣла Тракия да мине отново подъ турска власть.
Съизволиха да бѫде България нападната отъ петь държави.
Прѣдъ очитѣ на тѣхнитѣ прѣдставители, прѣдъ очитѣ на тѣхнитѣ консули и гърцитѣ и сърбитѣ въ мирно врѣме извършиха и вършатъ нечути, невъобразими жестокости надъ мирното население; унищожиха всячески българитѣ, подъ тѣхна власть.
Понеже непротестираха енергично, тия европейски сили съизволяваха за извършването на тия жестокости.
Тия сили потѫпкаха международното право; поругаха се съ висшата правда, съ закона Божи.
За това и тия сили ще бѫдатъ наказани.
Страшенъ разгромъ се готви на цѣла Европа.
Руската дипломация, по закона на инерцията, чрѣзъ своето покровителство, насърдчи всячески сърбитѣ въ тѣхнитѣ жестокости на убийства чрѣзъ „черни рѫцѣ" и „мъртви глави" и отидоха, по инерция, та убиха, най-послѣ, и Австро-Унгарския прѣстолонаслѣдникъ. Извършиха акта за счупване най-послѣ, на главитѣ имъ, за унищожението на проклѣтата сръбска държава!
Чрѣзъ това убийство пламна пожарьтъ на общоевропейската война.
Главенъ виновникъ за това убийство е насърдчительтъ — руската дипломация.
За това тя, Русия, най-много отъ всички, ще бѫде наказана, съ погромъ.
Което планира и скрои за България, ще се обруши на главата на Русия съ по-голѣма сила и въ страшни размѣри.
Това е отъ Бога.
Ще разбератъ всички народи — отъ събитията, — че има Богъ, покровитель на висшата, международна правда.
Божието търпѣние се изчерпа.
Великата неправда, извършена прѣзъ 1913 год. ще бѫде строго наказана и смазана.
Който схване Божието провидѣние и промисъль и се покае, ще бѫде спасенъ.
Русия би могла да бѫде пощадена само, ако може да се съзнае, да си познае грѣха и да се покае.
Покаянието ще бѫде извършено само въ случая, ако може да повърне на България: Македония, Добруджа, Тракия до границата: „Мидия — Еносъ".
Инакъ, нейния страшенъ погромъ е неминуемъ.
Това е внушението на духа. Аминъ.
гр. Стара-Загора, м. юли 1914 год.
Единъ, който педесеть и шесть години е работилъ за освобождението на Македония — стара-България, родомъ македонецъ — старо-българинъ.
Истински, окатъ русофилъ.